2012/02/10

Тук става тъжно

Снощи, в изблик на небивал оптимизъм, се опитах да си организирам излизане с някоя от всичките си приятелки. И тогава за пореден път осъзнах, че... аз всъщност нямам такива. Едната я мързеше и колкото и да я увещавах, отказа; другата беше заета с нещо, нея нямах намерение да увещавам; третата се опита да ми обясни как три дена само ще си стои вкъщи да учи, няма никакво време и просто не може; четвъртата не си вдига телефона, не ми отговаря на съобщенията и е просто неоткриваема. Когато първата ми отказа, го приех, без много да се замислям. Но когато никоя, никоя от приятелките ми не пожела да ми отдели няколко часа от времето си, започнах да се чудя дали хората, които наричам "приятели", не са ми просто познати, с които от време на време разменям по някоя не особено смислена приказка.
В крайна сметка, приятелите са хора, на които можеш да разчиташ да са до теб, когато ти е празно и самотно, нали? И най-малкото, което биха могли да направят, е да излязат с теб за няколко часа. Даже не държа да водим смислени разговори или да споделяме общи интереси. Иска ми се само в живота ми да има някого, с когото мога да изляза, когато се почувствам като затворник в дома си.
Преди време не разбирах самотата. Може би не се бях замисляла както го правя сега. Но когато си дадох сметка, че край мен няма нито един човек, който да ме кара да се чувствам несамотна, започнах да разбирам тази песен
...или поне така ми харесва да мисля.
Днес (за пореден път) ще прекарам деня си в четене или висене пред компютъра. Сам самичка в тъжната си зимна стая. Вместо хора, в живота ми има книги... и дневник. Но с Франи не мога да отида на кино, а дневникът ме изслушва търпеливо, но никога не отговаря.
Започвам да се замислям, че може би причината, да играя Симс толкова често, е, че по някакъв начин се опитвам да запълня празния си живот като си създавам нов. И си водя дневник, за да има поне нещо, с което да споделям мислите си. По същата причина може би направих и този блог.  

No comments:

Post a Comment