2012/12/04

„Слепих ти храм от своята разруха.”

Боготворен(и)е
Добре дошъл. Ела. На прага духа.
А култове не се започват с болест.
Слепих ти храм от своята разруха.
Дъхът ми дълго скита, богомолен

из устните на златните ми идоли.
И дълго чистих стъпки кал с косите си.
Но този ден е (не за пръв път) Видов.
Ела сега. Болезнен си от скитане.

Ела сега. Да бъде твойта воля.
И твойто царство нека е в гърдите ми.
Не питам кой си. Просто ти се моля.
Религии не се създават с питане.

Ела сега! И аз ще съм река.
Ходи по мен, докато се разкалям.
Разцепвай ме чрез нечия ръка.
Води ме през пустини, Господарю!

Не стой на този праг. Ела. Сега!
Косите ми са глад. Като след пости.
Със тридесет скрижала суета
построй ми свят. И властвай в него... Господи.
Елица Мавродинова

Ето, аз създавам! Създавам храмове. Разрухата ми гради все пак. Храмове за моя идол. Превърнах се в идолопоклонница. Богохулствено те обичам.
И ми излиза скъпо. По-скъпо от всичко. Особено на разсрочено плащане. Повече от петстаен апартамент в центъра. Със стойнността на един дом. Който никога няма да имам с теб. С цената на цял един живот. Който няма да имам с теб. С цената на децата си. Които няма да имам с теб.
Превърнах се в идолопоклонница. Аз съм лоша християнка. Затова не обичам религиите. Лоша съм във всяка една.
Звучи сякаш те обвинявам. Не те обвинявам. Аз сама съм виновна, аз сама го избрах. Да те боготворя. Бого-творя. Създавам от теб божество. А боготворен(и)ето е скъпо, много повече, отколкото предполагах. Със стойността на цял един дом, на живот, на децата ми, на всичко. „Религии не се създават с питане.” И аз не питах, не питам, никога не съм.
Богохулствено те обичам. Пред Бог бих избрала теб и го правя. Със самия факт, че те обичам така.
Само ти се моля, моля те „построй ми свят. И властвай в него... Господи.”

2012/11/18

Накратко

В какво ме превръщаш? Защо ти го позволявам?
Защо ми харесва?



2012/11/06

Just know it was you all along who had a hold of my heart*

Права бях, когато преди време си мислех, че никога няма да претръпна, че никога няма да придобия имунитет към погледа ти, че дори след време, дори след като се влюбя в друга, само да се засечем случайно някъде, само един твой поглед и ти отново ще бъдеш Жената. 
През тези три минути с теб отново те обичах. Невъзможно и болезнено, като за последно те обичах.


 I know someday you'll have a beautiful life,
I know you'll be a sun in somebody else's sky, but why
Why, why can't it be, can't it be mine**


*Kings of Leon - Revelry
**Pearl Jam - Black


...Може би в някой друг живот...



2012/10/29

Борбата, както казват, е епична

Всички ми повтарят да се боря. "Бори се за мечтите си", "бори се за това, което искаш", "бори се за правата си", "бори се за нея", "бори се за щастието си", "бори се за свободата си"... За всичко, винаги - "бори се..."
Омръзна ми да се боря за разни неща и разни хора. Искам някой да се бори за мен! Не искам вечно аз да съм тази, дето помни рождени дни и чиито рождени дни не се помнят. Тази, дето винаги се сеща да се обади. Да те чуе как си, въпреки че ти не я търсиш. Тази, дето се притеснява повече за проблемите в живота на обичаното си същество, отколкото за собствените си проблеми. Въпреки че въпросното обичано същество дори не си прави труда да разбере какви са проблемите ми.
Омръзна ми аз да съм тази. Тази, дето вечно за нещо се бори. Въпреки че то й се изплъзва ден по ден невъзвратимо. Омръзна ми, наистина не мога повече.
И ако никога не се намери някой, който да се бори за мен, то поне и аз вече за нищо няма да се боря. Отказвам се от дон-кихотовските доспехи и от поредната недостижима Дулсинея, и от глупавите, глупави приказки, в които някой ме събужда от стогодишен сън и аз изплювам парченце отровна ябълка. От днес нататък - стига приказки. Щом не мога да съм принцеса, тогава поне да не нося шлема на странстващ рицар.
...и заживяла щастливо някъде в ХХІ век, заедно с цялата си колекция от неудобни обувки.
КРАЙ

2012/10/08

***

Нямам обяснение.
Няма и много за разбиване.
Тогава от какво ме е страх?

2012/10/03

Отчайващо

Нямам голям личен опит с момчета, но съм се нагледала на какво ли не, поради близкото си общуване с една премъдра персона, за която наскоро направих отделна рубрика в блога си, и която навсякъде ходи следвана от обожатели, които имат склонност да развиват маниакални обсесивни тенденции. Това ме вдъхнови да напиша нещо като кратък наръчник в помощ на изстрадалите обожатели. Той е подходящ както за момчета, така и за момичета, които не знаят как да се държат с момичето, което харесват.

 

Как да се държиш с момичето, което харесваш

...ако искаш да получиш ограничителна заповед



Преследвай я. Където и да отиде, каквото и да прави, бъди там. Научи програмата й наизуст. Запомни от къде си купува кафе, кога ходи до тоалетна и с кой автобус пътува. И винаги бъди там пръв. За да не изглежда, че е нагласено, нали...

Помни добре. Всяка нейна дума и после й повтаряй по цели изречения, които е използвала пред теб. Помни разни подробности като това в колко е часът й при гинеколог, каква ваксина има да се прави на кучето, кога за последно е яла в Макдоналдс и всякакъв род подобни неща. Следващия път, когато тя каже „Трябва да тръгвам, защото...”, отговори й със „Знам, трябва да ти сменят пломба.”

Прегръщай я. Много и често. На нея може и да не й е комфортно от тази неочаквана и неизбежна близост, но кой всъщност я пита? Когато я прегръщаш, притискай я възможно най-силно към себе си, за да разбере колко сериозни са намеренията ти. Трябва да знае, че „не” за теб не е отговор.

Прави се. На несхватлив/а. Прави се, че не разбираш намеците й. Когато напрамер ти каже, че иска да остане за малко сама с някоя своя приятелка, кажи й, че може да бъде с нея, когато поиска, и продължи да говориш за нещо друго. Ако ти намекне, че присъствието ти не й е приятно, направи се, че не разбираш. Или още по-добре – че не чуваш.

Представяй си. Нещо съвсем различно в главата си. И си вярвай, че се е случило. Измисли си цяла история за това колко е влюбена тя в теб, но просто се прави на интересна като се дърпа. После, когато тя съвсем недвусмислено и в прав текст ти каже, че няма чувства към теб, бъди разочарован/а и нещастен/на, сякаш ти е поискала развод. Постарай се да й обясниш, че друг такъв човек като тебе няма да намери и със свещ да търси по улиците.

Ако в крайна сметка нищо от това не помогне, просто я отвлечи, завържи я за леглото си и я дръж така докато не се влюби в теб. Това действа безотказно в-и-н-а-г-и.

2012/09/25

Вдъхновено от Лана

Може би аз не съм такова момиче. Искам живот като от книга, но не умея да бъда литературна героиня. Искам да имам приказка, но не мога да бъда принцеса. А дори и да бях, кой иска литературна героиня за жена? Кой иска някаква си принцеса?
Като се замисля за героините, на които се възхищавам, осъзнавам, че аз не съм и не мога да бъда такава. Те са дръзки и предизвикателни, смели, безцеремонни, самоуверени, но и дълбоко принципни, духовно извисени, ерудирани, посветени на някаква кауза или идея, упорити и инициативни. Те са даже леко луди. Не, те са много луди. По някакъв очарователен начин, по начин, който просто те кара да ги обичаш. Понякога са (само)разрушителни и опасни. Понякога са пропаднали и развалени - като прогнила ябълка. Винаги са противоречиви. Винаги са объркани и объркващи. Винаги са сложни. И винаги, винаги има нещо в тях, което кара човека, когото обичат, да ги иска неистово, да ги обича безумно, да е готов на всичко за тях. Не знам какво е това нещо, но знам, че аз не го притежавам.

Because I'm crazy, baby,
I need to come here and save me.
I'm your little scarlet starlet,
singing in the garden
kiss me on my open mouth.

Лудостта е красива само в книгите. Само в песните. Кой ще иска да дойде да ме спаси от моята лудост? Тя не поиска.
Лудостта в истинския живот е плашеща. Тя не ме прави интригуваща, сложна и неустоима като лудостта на любимите ми героини. Тя просто ме съсипва. Кой ще ме иска съсипана?
Не, аз не съм литературна героиня. Аз съм обикновено момиче. Твърде срамежлива съм, за да танцувам пред всички или да флиртувам с човека, когото харесвам. Не съм достатъчно дръзка и смела, за да карам нещата да се случват, вместо да се справям, когато се случат. Не съм достатъчно безцеремонна и самоуверена, за да накарам хората да ме забележат.
Затова и никога няма да имам любовта, която искам - всепоглъщаща, опасна, безумна, нелогична, разтърсваща и незабравима. Любов, след която няма да съм същата, след която няма да мога да продължа живота си. Затова никой никога няма да убива дракони за мен, да ме търси по пантофката, която съм загубила, да зареже всичко останало заради мен, да се откаже от опашката си в замяна на крака, да ме събуди от стогодишния сън само с целувка, да ме чака цяла вечност, да се бори дори със себе си за мен, да направи и невъзможното, за да бъде с мен.
Защото аз не съм специална. И е крайно време да се откажа от глупавата идея, че някой ден ще бъда достатъчно специална за някого, за да направи всичко това за мен.

2012/09/21

It seems that I still have some tears to shed

Булката труп ми е по-близка дори от Ариел. Много добре знам как се чувства. Разбирам болката й. Защото аз също се измъчвам от невъзможността да бъда друга и да преодолея препятствията, които стоят между мен и човека, когото обичам. Тя няма пулс, аз нямам... други неща. 
И въпреки всичко, явно още са ми останали сълзи за изплакване. А мислех, че не могат да се намерят повече. 

2012/08/13

Като по книга

Правиш всичко правилно. Знаеш точно кога да се усмихнеш и точно как да ме погледнеш. И знам, че не го правиш нарочно, но си просто идеална.
Достатъчно близо, за да ме заинтригуваш, и достатъчно далече, за да задържиш интереса ми. Казваш достатъчно, за да те почувствам близка, и премълчаваш достатъчно, за да се чудя дали изобщо те познавам. Достатъчно порядъчна си, за да се ядосвам на конформизма ти, и достатъчно голяма бунтарка, за ти се възхищавам. Достатъчно студена, за да ме нараниш, и достатъчно чувствителна, за да събудиш нежност. Достатъчно слаба, за да поискам да ти бъда опора, и достатъчно силна, за да не мога да бъда. Достатъчно строга, за да предизвикаш респект, и достатъчно мека, за да поискам да се сгуша в теб. Обръщаш ми достатъчно внимание, за да се почувствам специална, и ме игнорираш достатъчно, за да бъдеш непрекъснато в мислите ми. Достатъчно си ми забранена, за те пожелая, но не достатъчно, за да се откажа от теб. 
Правиш всичко като по книга, като по някакъв правилник. Успяваш да задържиш интереса ми и да ме накараш да те обичам още повече, колкото по-недостижима ставаш. А дори не полагаш усилия! Не знам как го правиш, толкова непринудено, съвсем несъзнателно. Сякаш си създадена, за да ме измъчваш. 
И знаеш ли? Не е честно. Просто не е честно. Ако не искаш да съм влюбена в теб, спри да ме влюбваш в себе си.  
Чувствам се изиграна. Знам, че не го правиш нарочно, но не мога да не ти се сърдя, че си идеална за мен.

2012/08/11

Откривам, че...

Вече нищо не ме радва. И в нищо не виждам смисъл.
Почивката ми тази седмица беше пълен провал, не заради обстоятелствата или хората, а заради мен самата. Обзела ме е такава апатия, към всичко съм равнодушна. Имам си такива състояния понякога, затова се надявам, че скоро ще ми мине. До ден-два по всяка вероятност.
Но в моменти като тези осъзнавам някои неща за себе си и за живота. Мисля си за думите на една позната, която твърди, че самоубийците се отказват от всичко хубаво в живота. Питам се кое ли е това, "хубавото".
Купони ли? Какви купони? На мен е ми е забавно. Аз не мога всяка вечер да вися в претъпкано помещение, да пия алкохол в невероятни количества и да танцувам на тъпа монотонна музика. Мислех си, че изпускам нещо кой знае какво, като си стоя вечер вкъщи. Исках да се "наживея". Била съм голяма патка.
Пътувания? Пейзажи? За какво са ми, като не откривам красота в тях? Онази вечер Е. ми посочи светлините на града и фойерверките в небето, "Не е ли красиво?", не, не е. За мен не е. Откривам моментна красота в някои неща, впечатлявам се от някоя необикновена гледка, а после се чудя дали това не се дължи просто на емоционалното състояние, в което съм изпаднала тогава.
И какво още? Свалки в някоя дискотека? Празни приказки и тъпи "закачки"? Само като си помисля за това, изпитвам отвращение. Притрябвало ми е на мен това кухо общуване. Толкова е безсмислено, толкова е плитко и повърхностно, няма нищо истинско и ценно в тези контакти.
Молове, дрехи, гримове? Защо? За да изглеждам добре в огледалото? Добре според кого? Омръзна ми от тази суета. Омръзна ми от личностното израстване. За какво ми е всъщност? За да мога да се погледна един ден с възхищение? За да мога да стана нарцистична и обсебена от себе си "интелектуалка"? За да се чувствам по-добре...? Не се чувствам по-добре. И от книгите ми омръзна. За какво ми е едното голо образование, едните знания, житейският опит? Колкото по-"умна" и "зряла" ставам, толкова съм по-нещастна. Толкова повече осъзнавам безсмислието на всичко, което ми се случва.
Любов? Семейство? Деца? Да, искам. И какво? Ще си колекционирам щастливи мигове? С кого, с кого? С онази блатна фея, която ми отрови живота? Със следващата супер интелигентна и одухотворена самодива, която може би ще ме обича? И децата какво ще ги правя? Как да им кажа "Маменце, не знам на какво да те науча, защото в главата ми е пълен хаос"? Ще ме направят щастлива може би, защото аз обичам деца. И какво от това? Защо да бъда щастлива? Аз толкова обичам да съм нещастна.
Какво ще правя? Ще се раздавам на хората? Ще преподавам? Ще помагам на другите да станат нещастни като мен? Защото аз точно това искам. Или исках, вече не знам. Един ден, когато се изправя пред неграмотните интелектуално ограничени 14-годишни сополанковци, ще им кажа "Останете си такива." За да продължите да се радвате на купоните, свалките, моловете и собственото си величие.

2012/08/05

Стягам багажа и дим да ме няма

И докато сгъвам плажната си рокля, си мисля за мечтите. Кога разбираш, че трябва просто да се откажеш? Как разбираш дали трябва да продължиш да се бориш? Как различаваш препятствията по пътя към целта от знаците на съдбата, че е време да се предадеш?

2012/07/29

During the mania...

Слушам такива песни и ми е трудно да седя върху стола си. Прихваща ме нещо, иде ми да пищя. Чувствам се жива и не ми се стои вкъщи, искам да изляза някъде, да направя нещо щуро, нещо, което няма скоро да забравя. Танцува ми се и ми се подскача, и ми се ходи на бар, и ми се живее.
И ми се пише. Боже, колко ми се пише! В такива моменти писането е като някакво откровение. Думите сами се изливат от мен, а аз просто натискам клавиши. Няма по-хубаво чувство от това. Всичко само се подрежда и се подрежда идеално. Обикновено съм толкова тромава с думите, толкова непохватна. Всичко, което напиша, звучи посредствено и глупаво. Но в онези моменти... сякаш не пиша аз. Като някаква хаос магия е.
Липсва ми. Много ми липсва...

2012/07/25

Сантиментална съм

Нали знаеш как постоянно си повтарям колко много ми липсваш? Е, напоследък открих нещо интересно. Замислих се, че всъщност нямам нещо конкретно да ти казвам, нито искам да правим кой знае какво. Даже, ако те имаше, най-много щях да те гледам и да мълча. Разбира се, обожавам начина, по който говориш, жестовете ти и мимиките и умирам да си говоря с теб, защото ти си толкова интересна и завладяваща - като детски роман, и в същото време толкова тръпчива и лунатична - като героиня на Димов. 
Но тия дни си мисля, че по-скоро ми липсва самото ти присъствие. Усещането за теб в стаята. Искам да седя до теб и просто да мълчим. Понякога, когато мълчиш с някого, имаш чувството, че сте провели най-хубавия разговор. Не помня вече кой ми го каза. Но това пълно със смисъл мълчание, което понякога - много рядко - споделях с теб, ми липсва повече от всичко друго. Повече дори от очите ти.  

2012/07/22

Със закъснение

Както обещах, няколко снимки от морето. Закъснях с качването им, защото постоянно пътувам насам-натам и често оставам без компютър. Но тия дни ще съм си тук, така че... (това не е заплаха хД)

Ето така изглеждат последните секунди от залеза:

А ето такъв е цветът на листата през слънчевите ми очила:


Иии... това е просто хубава снимка. И някакъв човек, който пречи:

2012/07/19

Нещо такова

Все чакам съвършения изгрев. И все оставам разочарована. Блоковете ми пречат да видя слънцето точно когато е най-красиво. И всеки път си забравям фотоапарата. Знам, че един ден с теб ще имам най-красивия, най-идеалния изгрев. А до тогава ще се примиря с тези плахи изгревоподобни събития.
Преди няколко дни се върнах от морето. Още не съм качила снимките, но когато го направя, ще сложа тук онази, на която се опитвах да хвана последните секунди от залеза.
Не знам защо хората приемат изгревите и залезите за даденост.

2012/07/01

I have a dream

Напоследък съм страшно оптимистично настроена. Може би защото е лято, а лятото ми е по-трудно да съм в депресия. Или може би защото напоследък ми се случват все хубави неща, като изключим оново ужасно нещо, което ми се случи пролетта и стана окончателно преди няколко дни. 
Всъщност знаеш ли какво разбрах наскоро? Че дори най-големите ти страхове да се сбъднат, дори да достигнеш дъното на психическата си неуравновесеност, дори да не ти се живее повече и да си на косъм от самоубийството - можеш да го преодолееш. Нещо повече - това те прави по-силен. Веднъж изправиш ли се пред страховете си, разбираш, че щом можеш да се справиш с тях, можеш да се справиш с всичко. Нищо никога не е загубено, докато още си жив. 
Затова продължавам да мечтая. Продължавам да се надявам и да вярвам. Може да нямам нищо друго в момента, но имам себе си. И мечтите си. Имам път, по който съм тръгнала, и нещо, към което да се стремя. 
   

2012/06/29

I saw the sign

Знаех си! Знаех си, винаги съм си го знаела.
Около мен е пълно със знаци. Само трябва да се науча да ги разчитам правилно. Онова петънце върху асфалта във формата на сърчице? Знак на съдбата! Онова шоколадово сърчице в кафето ми? Знак! Това, че те видях днес, без дори да се надявам или очаквам да се случи? Знак!
Знаци навсякъде. Съдбата ми бавно, но сигурно ме води към крайната дестинация, към онзи момент, когато всичко ще се подреди и ще ми стане ясно. Държи ме за ръчичка и ми праща знаци, с които да ми каже "Довери ми се!" И аз ще й се доверя.
...поне докато не ми мине манийният период. Сериозно, не мога даже да спя!

2012/06/27

Не умея

Иска ми се да можех да съм щастлива. Да бях способна на щастие. Или поне... поне да не се правех сама нещастна.
А то е толкова ефимерно. Тъкмо имам чувството, че съм го хванала, и ми се изплъзва. Все не успявам да го задържа. Тази постоянно завръщаща се депресия ще ме довърши някой ден.
От малка съм такава. Little miss storm. Помня как в колата, на връщане от някъде, седях на задната седалка и си мислех колко кратък е животът. Как всичко преминава около мен и не мога да го задържа. А има мигове, които искам да продължат завинаги.
Толкова красива беше днес. Искам да задържа това завинаги. Само ми се иска... да не ме болеше толкова. От тази твоя красота сърцето ми ще се пръсне.

2012/06/19

I can see me lovin' nobody but you for all my life

Me and you and you and me
No matter how they toss the dice
It had to be
The only one for me is you
And you for me
So happy together

Една от най-красивите сцени в историята на киното, по мое мнение.
Този филм ми носи надежда. Надеждата, че и в реалния живот има щастливи развръзки. Надеждата, че някой ден ще се покатериш върху покрива на някаква кола, за да изкрещиш с всичка сила "You're a wanker, number nine!". И аз ще те чуя. И ще знам, че ме обичаш.

2012/06/16

Малки находки

Търсех всъщност нещо съвсем различно в нета. Но се радвам, че попаднах на това:











Тук ги открих. Моите малки находки.
Та... такива неща правя без теб. Ти как я караш?

2012/05/30

Пиша безцелно, не мога да спя

Нямам съобщения, нямам СМС-и, нямам имейли, няма нови постове, няма нови публикации, няма нищо интересно в интернет, нямам сили да пиша домашни, нямам воля да правя йога точно сега, нямам представа какво ми се слуша, нямам нерви да включвам Симс-а отново, нямам желание да си легна, нямам кафе, нямам цигари, нямам те;
искам нещо да се случи, искам действие, екшън, събития, искам да съм заета, искам съобщения, имейли, нещо ново, искам разнообразие, искам приключения, искам нещо да зависи от мен, искам хубава музика (но само ти винаги знаеш какво ми се слуша), искам да изразходя енергията, която кипи в мен в момента, искам да мога да се съсредоточа върху книгата си, искам да мога да пиша по няколко неща едновременно, искам студена мока в кафенето до училище, където часовникът винаги показва четири без десет, искам време, искам те;
ще подскачам в стаята си, ще потанцувам на онази песен от реклама на бира, ще си направя маска, ще се лакирам, ще си говоря сама, ще си пиша в дневника, ще пия вода, ще чета глупости в интернет, ще досаждам на хората, които още не спят, ще започна да си отглеждам коне виртуално, ще рисувам, ще пиша, ще ми липсваш.

2012/05/15

Чете ми се...

Чете ми се за моята любов. Но нея рядко я има написана.
Моята побъркваща любов. Трескава и неспокойна, безумна, загубена, деструктивна, обречена, дива, нездравословна, пагубна. Онази любов, която те срива, руши те, съсипва те, оставя ти белези и в крайна сметка те убива. Не искам да ме обичат тихичко и спокойно, не искам да ми дават сигурност и стабилност. Искам да ме обичат невъзможно, недопустимо, болезнено, остро, опасно, обсебващо, треперещо, с неистова, непоносима страст.
Но моята любов я няма написана. Моята любов я няма в хората.
Те искат онази, другата, "чистата". Средностатистическата любов, която с нищо не може да те нарани. Безопасната.
Затова слушам Мерилин Менсън. Само чудовищата знаем за какво става въпрос.

2012/05/13

Агонизирах между два и шест*

Агония:
ж., само ед. Предсмъртно състояние на организма; предсмъртни страдания, мъки.

(същ.) предсмъртни мъки, предсмъртна борба, конвулсии, спазми, гърч, гърчене
(същ.) край
(същ.) силно страдание, гърчения, мъка

Просто исках да ти кажа. 

*Монолог на моето "някога" 2 - Елица Мавродинова
...която е гениална.

2012/05/11

Fuck this shit. I'm becoming a stripper.

На кого изобщо му е притрябвало? На мен определено не.
Това си е чисто губене на време. А пък професията на стриптийзьорка винаги е имала някакво очарование за мен... Поне няма да ми се налага да чертая графики на функции и да помня наизуст цикъла на Калвин. А и току-виж ми се случило нещо интересно... като да ме отвлече някой клиент примерно.

2012/05/08

По женски

Днес докато вървях към спирката на трамвая, която беше - така ми се струваше - чак на другия край на света, си мислех за обувки.
В любовта е като с обувките - мисля си аз, крачейки разсеяно - все нещо не е съвсем както трябва. Има обувки... влюбваш се в тях от пръв поглед. Перфектни са. Това са твоите обувки. Усещаш го. Купуваш ги импулсивно, защото трябва да ги имаш. А те ти смазват пръстите, убиват те, боядисват ти чорапите и ти уморяват краката. Не можеш да ходиш с тях, абсурд. Затова в крайна сметка се отказваш от тях и ги пъхаш в шкафа, при останалите забравени от бога (но не и от теб) обувки.
Има и такива, които са просто идеално удобни. Можеш да стоиш цял ден на крак и нито веднъж няма да ти създадат проблеми. Можеш даже да се катериш по планинските чукари с тях и пак ще ти бъдат удобни. Но нещо... това не са твоите обувки. Не ги харесваш като онези. Да, не са лоши, обаче нещо им липсва.
Има и трети вид. Онези, които едновременно са ти горе-долу удобни и симпатични, колкото да ти харесват донякъде. Но те пак не са си твоите обувки, защото докато ги носиш, все си мечтаеш за онези прекрасни сандали на токчета, с които така и не се е получило. Те повече щяха да ти отиват на роклята... А с тези... с тези просто си се примирила. Кротнала си се и си приела факта, че понякога се налага да правиш компромиси. Те са обувки, които можеш още дълго да носиш, това е важното.
Така си мисля аз, докато вървя към спирката, прималяла от болка. По-твърди обувки не бях носила до сега. Боли ме на всяка крачка, знам, че ще се прибера вкъщи със сетни сили, нетърпелива да стъпя боса на паркета. Чувствам се почти като Малката русалка, когато получи крака.
Но си струва. Струва си до последното премазано пръстче.


2012/05/07

Не мога да го/се разбера

Имам тонове за учене. Имам да пиша статия. Имам два купа задължения. Имам една ненаправена тренировка, плюс пропуснат час по йога. И аз все още се мотам!
На това му се вика мързел. И не просто мързел, ами патологичен мързел. Занимавам се с всичко друго, но не и с това, което трябва да свърша.
Слушам тази песен:

Чета разни странични неща, удобно пропускайки книгите, които вече съм започнала, ровя се из разни блогове съвсем безцелно, говоря си празни приказки с разни хора и просто си губя времето. Ето това не го разбирам!

2012/05/02

Никак

Не, че те обичам, просто...
Искам да ти държа ръката, когато те е страх. Искам да ти правя чай, когато си настинала. Искам да те гушкам докато гледаме някой глупав филм на дивана. Искам да те завивам нощем, когато си се отвила, а в стаята е хладно. Искам да те изслушвам, когато ти се говори, и да мълча с теб, когато ти се мълчи. Искам да целувам клепачите ти, когато съм се разнежила. Искам да се смея с теб, когато се лигавиш. Искам да те разсейвам, когато си напрегната. Искам да готвя за теб, когато ми дойде вдъхновението. Искам да бъда скучна и банална с теб. Искам да остарея с теб.
И искам да се удуша, задето го искам.

2012/05/01

Вдъхновение

На света е пълно с изключителни жени. Една от тях ми разби сърцето, друга в момента го лекува.

Never try to trick me with a kiss
 
Never try to trick me with a kiss
Pretending that the birds are here to stay;
The dying man will scoff and scorn at this.
 
A stone can masquerade where no heart is
And virgins rise where lustful Venus lay:
Never try to trick me with a kiss.
 
Our noble doctor claims the pain is his,
While stricken patients let him have his say;
The dying man will scoff and scorn at this.
 
Each virile bachelor dreads paralysis,
The old maid in the gable cries all day:
Never try to trick me with a kiss.
 
The suave eternal serpents promise bliss
To mortal children longing to be gay;
The dying man will scoff and scorn at this.

Sooner or later something goes amiss;
The singing birds pack up and fly away;
So never try to trick me with a kiss:
The dying man will scoff and scorn at this.

Благодаря на Силвия Плат за невероятната поезия и вдъхновението, което ми носи. Бих сложила тук всичките й стихове, защото всеки един е прекрасен, но вместо това, просто ще дам линк: http://www.angelfire.com/tn/plath/

2012/04/26

И така...

Когато не ти се живее, е много трудно да пишеш.
Продължавам да дишам. Понякога е по-болезнено от друг път. Но дишам все пак. Открих, че собствените ти мислите могат да бъдат затвор. Някак си чак сега узрях за тази идея, въпреки че много пъти съм си го мислела. Но сега, когато го преживявам, вече мога да говоря от опит. 
Имам чувството, че съм натрупала страшно много опит. А знам, че може и още. Далеч не съм приключила с порастването. Обаче не ми се искаше да стане точно така. Да скочиш от скала може и да е най-бързият начин да се научиш на летене, но определено не е най-приятният. 
Но да се върнем на дишането. Дишам си. Знам, че трябва да продължа. В началото не ми се искаше, защото болеше ужасно много. Сега осъзнавам, че просто трябва. Имам задължения към хората, които ме обичат, и трябва да съм отговорна. Но по-важното е, че имам задължения към себе си. Обещала съм си някои неща, а гледам да не си престъпвам обещанията. Така че сега дишам. И даже започнах да ям мъничко. 
Диалогът в главата ми протича горе-долу по следния начин:
"Моля те, Нели, не ме оставяй да умра."
"Не заслужаваш. Освен това мен ме боли. Не бъди егоистка."
"Но на мен ми се живее, моля те!"
"Не, казах. Все за себе си мислиш - `На мен ми се живее, бла-бла-бла` - а на мен живее ли ми се?"
"Моля те, недей. Моля те, спри."
И т.н., и т.н... Те двете си спорят, а аз дишам. Не знам на тях живее ли им се, но на организма ми му се живее определено. И докато двечките се карат, той диша, спи, а напоследък даже се храни. Не знам дали накрая ще постигнат някакъв консенсус по въпроса с живеенето, но за сега съм ги оставила. И гледам да дишам повече, по-малко - да мисля.  

2012/04/21

Когато на една жена й се иска да си отреже главата, тя си реже косата

Аз отрязах моята днес. Косата де, не главата. Сега се чувствам по-леко. Отвътре всичко се руши, отвътре приличам на стара съборетина, смърдяща на кучешка урина и празнота. И да, празнотата може да смърди. Има си даже цвят и форма. И плътност. Усещам я почти като живо същество, което пълзи в мен. От време на време ме хапе. Понякога кротува и се прави на заспала. Но днес не.
Днес празнотата ми е малка фея. Днес празнотата ми си ти.
Когато най-големите ти страхове се сбъднат и усещаш как светът ти рухва, за какво можеш да се хванеш? За отрязаните кичури коса. За обновяващото усещане да си мъничка, мъничка, мъничка. Съборена до основи и готова някой да те построи наново.
А се надявах никога да не ме срутиш.

2012/04/18

I hate rainy days...

Знам, че всички обичат да вали. Знам, че обичат мириса на дъжд (и аз го обичам, макар да знам, че мирише не на самия дъжд, а на мокър прашен асфалт). Знам, че им е приятно да се сгушат на топло с чай и книга или с любимия човек. Знам, че обичат да се разхождат без чадър в дъжда.
Но аз не.
Не мога да функционирам нормално, когато навън е мрачно и вали. Ако беше топъл пролетен дъжд с ясно и светло небе, може би нямаше да мрънкам. Но когато ми се налага да паля лампата в три и половина следобед, това ми действа малко депресиращо.

2012/04/02

Един от онези дни

Обич, знам, че няма да го видиш, но ти пиша. Точно днес страшно ми трябваш. Уж продължавах напред, но все нещо ме спира и все търся теб. Ако можеше да ме прегърнеш сега, щях да заровя лице в рамото ти и да плача с часове, със седмици. Много неща се случват, дните ми са като въртележка. А аз се оплаквах от скуката...
Истината, обич, е, че не съм винаги така. Само понякога, когато пак ме разстроят. Хората някак си винаги успяват да ме наранят. А теб те няма никъде. Сигурно е много глупаво да търся в теб сигурност и упора, когато нищо не може да ме предпази от света. Но той е толкова инвазивен, толкова шумен и изморителен. Натрапва се в мен, прониква през порите ми и ужасно боли. Иска ми се да се затворя в някакво сапунено мехурче и да не допускам никого.
Обаче излиза, че аз съм виновна. Обвиняват ме в свръхчувствителност и ирационалност, приемала съм всичко много навътре. Ето, значи е моя вината. И от днес, какво? „До тук боли, нататък не боли”*?!
И ми е още по-тъжно, защото знам, че и ти имаш нужда от нечия сигурна прегръдка. И аз така бих искала да ти я дам! Бих искала да те обгърна в цялата си обич, в защитно мълчание, да ти дам всичките си тишини. Защото знам как бучат гласовете със своите незначителни, дребни неща-за-казване и колко непосилно натоварващо е понякога. Чувствам се точно като героинята на Caribiana – „Да те погаля с устни и с ръце, / додето взема цялата ти болка. / Да те прегърна, докато заспиш / и много нежно да те прилаская.../ Понякога, когато те боли,/ болиш във мен.../ Не искам да го знаеш.”**

Бих го направила, бих споделила сапуненото си мехурче с теб.
Но теб те няма.

*Калин Донков – Черта
**Caribiana p.s. Обичам те

2012/03/25

Диктатурата на толерантността (?!)


Да лекуваме гейовете с хипноза! Да спрем да слушаме групи със сатанински имена като HIM, Black Sabbath, KISS (?!) и други подобни извращения. Да Капитализираме Първата Буква На Всяка Добре Звучаща Дума В Изрази Като „Живия Бог, Който ще съди живи и мъртви” – Звучи Адски Култово, Нали? Да се отречем от такива тривиални неща като граматика и правопис, защото какво значение имат те, някакви дребнави човешки норми, в лицето на Великия Божи Промисъл? Да се изпокараме с ближния си покрай някакво незначително дебатче, в което имаме различни мнения; много обичаме да цитираме Библията, когато ни изнася, но това с „обичай ближния си както себе си” в момента може и да го пропуснем.
Сблъсъкът ми с вярващи християни™, пък макар и виртуален в случая, никога не е бил особено приятен. Може би се дължи на еретичния ми мироглед и още по-еретичния ми начин на живот, но от един такъв контакт аз винаги си тръгвам крайно отчаяна и изгубила вяра в бъдещето на човечеството. Ако тъкмо сред (уж) най-духовните хора в обществото ни цари такава еснафщина, то какво остава за другите, не-дотам-религиозни люде, които не пропагандират вярванията си по форумите и не скандират за Бог като някакви 16-годишни мажоретки в „Почти всеки американски филм 2”? Постепенно стигнах до извода, че много често „духовност” и „религия” нямат нищо общо. Още по-малко пък „религия” и „човечност”.
Разочаровах се от църквата като институция, когато бях много малка, може би 11 или 12-годишна. Социалната несправедливост и масовата нетолерантност към всеки, дръзнал да наруши Великия Ред, установен от обществото, винаги са ме тормозили. Не ми отне много да свържа консервативните догми на религията с липсата на напредничавост и свободомислие у хората. Тогава изпаднах в нещо като духовна криза и веднага започнах да си търся нова религия, в която да се вписвам по-добре. Отне ми няколко години да осъзная това, което (условно) знам сега – че не е нужно да се вписвам никъде.
Хората постоянно създават разни определения и натоварват с нов смисъл старите. И те карат да се чувстваш така, сякаш на всяка цена трябва да си избереш няколко, с които да се самоопределиш. Но какво се случва, когато етикетите не ти пасват? Не чувствам да принадлежа към нито една от световните религии, не ми прилягат определения като „атеистка” и единственото, което мога да кажа за себе си в това отношение, е, че си имам собствена философия. А всъщност не важи ли това за всички ни?
Даже тези, които ползват удобното определение „християни” и се подвизават във форума на „Православие”, изповядват такъв широк спектър от възгледи, че не могат дори помежду си да се разберат. Всеки от тях си има собствени разбирания за религията, която на теория ги обединява, и всеки един твърди, че той е най-прав, най-добре познава и тълкува Писанието и най-добре разбира Бог. Обаче тук ми хрумва един интересен въпрос – не се ли смяташе това за ерес, да твърдиш, че познаваш Бог?
Освен това, струва ми се много любопитно, че някак си Бог винаги е на страната на точно този наш приятел, да го наречем Пешо. Пешо не харесва гейовете и еманципираните жени, следователно Бог също не ги харесва. Пешо не слуша тази сатанинска музика, рока, изпратена ни от лукавия, следователно Бог също не харесва рок. Пешо е против грима, бижутата и татуировките, следователно Бог също е против тях. Какъв дребнав Бог, не мислите ли? Бог, който се интересува кой с кого спи, какъв точно секс правят и в каква поза; кой каква музика слуша; дали носи грим и обеци, дали има мастило по тялото си... Сериозно?
Някой беше казал, че не Бог е създал човека по свой образ и подобие, а човекът е направил бог като себе си. И наистина – богът, на когото се кланяме ние днес, е учудващо антропоморфен. Почти толкова антропоморфен, колкото боговете на древните цивилизации.  
И като сме на гей тематика, нещо, което ми направи силно впечатление, е, че всеки такъв разговор между християни се фокусира най-вече върху секса, или за да използвам тяхната терминология, „содомията”. За любов видях много малко. Всъщност единственото мнение, което ми хареса и което невероятно добре описва собствената ми позиция по въпроса, беше „Хората, които никога не са обичали, постоянно говорят за секс...” (http://forums.pravoslavie.bg/viewtopic.php?f=32&t=2254&start=90)
Интересно ми се стори и едно мнение, според което, сексът е окей само ако целта му е създаване на дете. Сега, нека попитам, колко от вас правят секс само и единствено за да си направят бебе? Да вдигнат ръка всички, които никога, ама никога не са ползвали каквато и да е форма на контрацепция. Всички, които правят секс само в брака и само с репродуктивна цел.
И освен това, простете моята старомодна романтика, но какво стана с изрази като „правя любов”? Явно вече са отживелица. В нашето побъркано време „правя любов” е заменено от вулгарността на „чукам се” или целомъдрието на „зачевам”. За любов вече никой не ти и говори.
Сега ми хрумна още нещо. Какво беше онова „коледно чудо” с църквата и ин витрото, за което после всички говореха и навсякъде се пишеше? Ако единствената цел на секса е създаването на дете, тогава една двойка с репродуктивни проблеми не би трябвало да прави секс, нали? И в такъв случай бракът за тази двойка е просто безсмислен. Но пък не се ли казваше във въпросното изявление, че продължаването на рода не е единствената причина за брак между двама души? Хм... много интересно. Заклеймяват секса между двама мъже или две жени, защото не води до създаване на дете, и поради тази причина църквата е против гей браковете, но пък напълно стерилният брак между мъж и жена за тях си е съвсем в реда на нещата. Кой си противоречи тук, а? 
   Не знам за вас, но аз надушвам опит за нагло вмешателство в личния живот на хората. Ако църквата имаше тази възможност, щеше да нахлуе не само в спалните ни, но в репродуктивните ни органи, щеше да забие флагче там като някакъв тържествуващ астронавт, стъпил на Луната, и да друсне едно хорце върху стъпканите ни права. За щастие, първо трябва да ни изтекат мозъците, преди да позволим това да се случи.
Но да се върнем на толерантността. Православните християни в България явно не искат толерантност. Те искат да могат свободно да говорят каквото си поискат за всички онези групи хора, които ненавиждат. Искат да обясняват наляво и надясно как гейовете ще отидат в ада, как жените не трябва да заемат ръководни длъжности, как всеки, който не споделя съвсем същите религиозни възгледи като тях, е обречен е т.н. и т.н... Аз лично нямам проблем с това. Ами да, нека има свобода на словото! Нека имам възможността да кажа на всеки, който иска да ме слуша, точно колко неприятни са ми някои представители на родната ни религия и на държавната власт. Защо пък да си мълча? Защо да съм уважителна към хора, които никого не уважават?
Знам ли... може би защото в крайна сметка всички сме хора? Може би защото всички си имаме достойнство. Може би защото подбуждането към насилие само по себе си е престъпление, без значение какво казва законът по този въпрос. Да вземем Волен Сидеров например. Той не е излязал на улицата да пребива всеки ром, когото срещне, нали? Но речите му, пълни с омраза и жестокост, подбуждат точно към такъв тип насилие. И колкото и да съм „за” свободата на словото, мисля, че в този случай безопасността на гражданите е много по-важна.
Затова, да, хората имат право да изказват становището си, имат право да го публикуват в статии и книги, в блогове, във форуми... но нямат право да го проповядват. Или поне не би трябвало да имат.
И като заключение, за този форум и хората, пишещи в него, като цяло мога да кажа само едно: много его, малко духовност. 


2012/03/22

Бърза рецепта за щастие

Добри приятели + готина музика


+ кексчета

+ хубаво време = ЩАСТИЕ

Днес всичко ми се струва толкова красиво! Слънцето и децата, които си играят в градинката, шумът на колите, прашните улици, слънчевите очила, слънчевите зайчета, студеният чай, какаовият сладолед, книгата, която чета, хубавата ретро музика, плановете за уикенда, шарените рокли, балеринските пантофки и момичетата, които ходят с тях - всичко, всичко е прекрасно!
Пак съм се размечтала. Върху мечтите и доброто ми настроение пада лека сенчица, но се опитвам да не мисля за това прекалено много. Искам всичко да си остане толкова хубаво, колкото е в момента.
Надявам се скоро да се сдобия с фотоапарат, чиято батерия не пада след петата снимка, за да мога да снимам всички малки неща, които ме карат да се усмихвам. Като сенките на фигурките по пердето ми, падащи върху тавана сутрин, и голямата чаша кафе, която не ме събужда. 

2012/03/16

Неща, които съм разбрала до сега за живота

(това са си моите лични заключения и получени житейски уроци, които най-вероятно не са общовалидни и универсално приложими)


Компютърът ти решава да се развали точно когато най-много ти трябва здрав – когато имаш да пращаш имейли, когато пишеш нещо важно, когато интернет ти трябва, за да намериш някаква информация...

Някои неща са хиляда пъти по-лесни, отколкото ти се струват. Но за да го разбереш, трябва да спреш да си мислиш колко са трудни и... просто да ги направиш.

Понякога мама е права. Всъщност... права е по-често, отколкото ми се иска да призная.

Нещата никога не се случват точно така, както ти се иска. И никога, никога не са красиви колкото във филм на София Копола (сещаш се за Мария-Антоанета, нали?), нито пък романтични като в Шекспиров сонет или интересни и поглъщащи като в роман от 19-ти век. Но в това няма нищо лошо.

Когато идеализираме хората, не можем да ги обичаме истински. А ако ги обичаме истински, нямаме нужда да са идеални.

Животът е ужасно сложен. Всеки, който твърди, че не е така, просто не се опитва да го разбере. Но пък може би точно затова е малко по-щастлив от нас. Може би в крайна сметка е по-добре да приемаме живота такъв, какъвто е, вместо да се опитваме да го анализираме и систематизираме?

Целият живот няма да ми стигне да прочета всички книги, които искам. Да изслушам музиката, която трябва да съм чувала поне веднъж. Да наобичам хората, които обичам. Да науча нещата, които искам да знам.
...животът наистина за нищо не стига, но пък е едно добро начало.

Когато знаеш точно кого искаш, не го получаваш. Когато вече не го искаш, в кърпа ти е вързан. Когато разбереш, че хората не са предмети, които да искаш/не искаш, получаваш/връщаш, притежаваш/не притежаваш, вече е малко късно.

Няма точен момент. Лошото е, че докато го чакаш, всички удобни моменти отминават.

Няма нищо лошо да не си си самодостатъчен. Няма лошо да се нуждаеш от някого. Лошото е, когато го обичаш, защото се нуждаеш от него, вместо да се нуждаеш от него, защото го обичаш.

Слънцето е най-красиво, когато ти блести в очите. Най-усмихнато е, когато ти свети в прозореца. И е най-нежно, когато пада върху косата на твоята любов.

Търпението е по-трудно даже и от диета без шоколад, но пък ползата от него е несравнимо по-голяма.

Хората понякога са гадни. Понякога се държат наистина непростимо. Но е хубаво да им прощаваме, защото това ни прави не само по-добри, но и по-щастливи. Прошката е едно от най-красивите неща, които можеш да дадеш на някого.

...а другото е безусловна любов.

И най-накрая, това, което наистина разбрах, е, че всъщност нищо не разбирам. И това, за моя огромна изненада, ни най-малко не ме притеснява.



2012/03/10

2012/03/08

Улични размисли

Днес, докато разпалено се карах с Н. на тротоара, до едно кафене, една случайно минаваща дама беше така добра да ми обясни, че не се намирам в ромската махала и можело да спра да повишавам тон и да правя сцени. Много възмутена изглеждаше, за малко дори успях да се почувствам неудобно. 
След като първоначалният ми шок отмина обаче, се замислих върху цялата ситуация. Постоянно отнякъде чувам разни глупости като „Няма нищо лошо да се разтанцуваш на улицата”, „Пей си под дъжда”, „Да не ти пука какво мислят хората” etc. И не само че постоянно го чувам, но и все се намира някой, който да приведе тази непукистична философия в действие – я някоя, натискаща се в градския транспорт двойка, я някой гръмогласен хубостник, провикващ се след приятелите си, насред натоварения от движение тротоар. А реакцията на хората е нулева. Явно или са много либерални и вече не се трогват от такива прояви на бунтарско свободолюбие, или са твърде смутени, за да кажат каквото и да е. Но от време на време, разбира се, се намира по някоя загрижена гражданка като онази мила жена, която, притеснена от нравствената деградация на младото поколение, се осмелява да се застъпи за традиционните ценности и порядки в едно общество, стремително отправило се надолу, към моралната анархия. Не, тя не е свадлива бабка, която търси за какво да мърмори, а национална героиня, която заслужава много повече внимание от това, което аз й обръщам в този текст.
Но друга ми беше мисълта, не за двойките, които показно си разменят слюнка, и традиционалистите, повели кръстоносен поход срещу разхайтеността на днешната младеж. За публичната проява на чувства си мислех. Винаги съм живяла с убеждението, че някои неща са твърде лични и трябва да си останат между стените на двустайното ти апартаментче в „Младост 3”. В тези неща аз включвам целувките, скандалите, предългите телефонни разговори с Марчето, която недочува, но си умира да узнае всичко ново около теб, както и обясненията на тема точно колко болезнен и неприятен е месечният ти цикъл. Всичко това, все пак, може спокойно да ми бъде спестено. На мен и на останалите десетина човека, които искат - не искат се намират на мястото на действието.
Това беше до днес. Днешната случка ме накара да преосмисля позицията си по въпроса. Не че не можех да пренеса крясъците си на друго място и да сдържа яда си докато остана насаме с Н. Можех, естествено, и щеше даже да е по-добре, ако го бях направила. И точно тук идва чуденката ми – защо щеше да е по-добре? Какво толкова неудобно виждаме в показването на емоции, че сме създали такива силни табута? Защо ни е некомфортно да виждаме целуващи се на обществено място хора? Или каращи се хора, танцуващи хора, смеещи се шумно хора, плачещи хора... живеещи хора?
Запълнили сме света с някакви восъчни фигури. Вървиш си към вкъщи и около теб градът е мъртъв, изпълнен с безизразни лица, сиви постройки и шум на коли. Дотолкова свикваш с тази гледка, че започваш да се чудиш и маеш, ако видиш усмивка върху лицето на някой случаен минувач. Хората са механизирани, сведени до движещи се тела. Движещи, правещи – не чувстващи и мислещи. Извадили сме на преден план действеното, разумното, сдържаното, това, което лесно може да се наблюдава, и сме избутали всичко стихийно, непредвидимо и скрито като емоциите в периферията. Във взаимоотношенията ни с другите се прокрадва студенина и дистанция. Чувстваме се неудобно да покажем, че сме разстроени, тъжни, слаби, депресирани. И също толкова неудобно се чувстваме да покажем колко сме щастливи, влюбени и усмихнати отвътре. Да не вземе някой да си помисли нещо...
Струва ми се, че тези „мотивиращи” фрази за танцуването в дъжда са просто кухи думи, в които никой не вярва наистина. Дори тийнейджърите, които шумно се мляскат, където им падне, не го правят от носталгия по забравеното хипарство и освободеността на 60-те. Те не са модерните деца на цветята, проповядващи идеята за мир и любов. Не, те просто се правят на интересни. При тях всичко е поза, демонстрация, търсене на внимание. И това си личи от километри.
Но стига толкова размисли в четвъртък вечер. Направо не мога да повярвам от какво тръгнах и до къде стигнах. Сега отивам да обясня на Марчето какви ужасни менструални болки имам и как цялата съм подпухнала от тая вода, дето задържам, в трамвая, защото е просто грехота само Марчето да получи тази ценна информация.      

2012/03/06

12 неща...

Миналия месец се прецаках да си взема Гламър. Сещате се, онова безмозъчно списание, което, подобно на Космополитън, те учи да бъдеш мръсница в леглото, вълшебница в кухнята и куха лейка по принцип. Реших, че този път може и да намеря нещо интересно, пък и направо умирах от скука, така че си го взех, изпълнена с безпочвени очаквания, които бяха разбити на пух и прах 15 минути по-късно. Не само, че нищо интересно не намерих, ами и не спрях да се ядосвам на глупавите статии, които, на всичкото отгоре, се повтарят за не-знам-кой път. Така че реших и аз да напиша нещичко по модел на последната "статия", озаглавена
"12 неща, за които не бива да ти е кофти
(Дори напротив!)"
Моята се казва...

12 неща, от които трябва да ти е кофти
...или поне се преструвай!

1.
Че закъсняваш за работа/училище просто защото един час не можеш да си съчетаеш роклята с обувките. Ами да, може пък да се окаже от животоспасяващо значение!

2.
Че последната книга, която прочете, беше „Триумфът на червилата”. Преди половин година на морето...

3.
Че вместо да излезеш на чист въздух, си оставаш вкъщи за... Сексът и градът. Отново. Какво като тази серия я повтарят за 15-ти път? Просто си умииираш да видиш как Ейдън предлага на Кари! Пък социалният живот и физическата активност... друг път.

4.
Че четеш тъпи статии в превзето женско списание, което вече съвсем се е изчерпало. Изключително важно е да знаеш как да го впечатлиш. И как да го съблазниш. И как да го задоволиш в леглото. А след това да му направиш сандвич и да го оставиш да гледа мача.

5.
Че постоянно търсиш мъжкото одобрение. В резултат на което развиваш дисоциативно разстройство на личността. Днес си палавата секретарка, утре – втора Марта Стюарт.

6.
Че имаше повече гримове на тоалетката, отколкото книги по секциите. Така де, по дрехите посрещат...

7.
Че единственото, за което си говорите с приятелки напоследък, са клюки. Кой с кого преспал, тая или оная как била облечена, онзи какъв е кретен, че не се е обадил...

8.
Че можеш да танцуваш само кючек. Пияна. Върху масата нейде в студентски град. После обикновено нямаш спомени, но пък какви снимки са се получили! Побързай да ги качиш във Фейсбук, за да ги „лайкнат” приятели.

9.
Че на света за теб няма по-важно нещо от „милото” ти. Звъниш му по 20 пъти на ден само за да го питаш как е, отказваш всякакви излизания, за да си останеш вкъщи с него, използваш всяка удобна (и неудобна!) минута да го целуваш и в общи линии така си се лепнала, че спокойно можеш да рекламираш „Капчица”.

10.
Че не смесваш протеини с въглехидрати. И никога, ама никога не пропускаш зеления чай преди хранене. В петък си само на плодове, а сряда ти е ден без въглехидрати. А пък глутен не консумираш и-з-о-б-щ-о. Държиш да споделиш тази информация както с гаджето си, така и със сервитьора. Да е ясно.

11.
Че последният път, когато се държа мило с някого просто ей така, без никаква причина, беше.... кога беше наистина?

12.
Че четеш тази статия и си казваш „Дааа, и на мен ми е писнало от безмозъчни кифли!”, а след това си включваш пресата, нареждаш гримчетата пред огледалото и пъхаш Cosmopolitan в чантичката си, където за друго и без това няма място.  


2012/02/29

С малко закъснение

Наскоро Р. беше в София. Видяхме се за малко, но беше страхотно. Ходихме в любимата ми сладкарничка и даже имам малко снимки. Забравих си фотоапарата, но тя, за щастие, се беше сетила да си вземе своя.

Тук се крия, дълбоко засрамена от начина, по който скромната ми особа излезе на първите две снимки.

Тук Р. се крие по същата причина...
Любим момент ми беше, когато Р. реши да сложи фотоапарата в празната чаша от шоколадов шейк, на самоснимачка, за да не се налага да се снимаме като кифли хД 
И... надявам се скоро пак да драсна нещо, но напоследък ме мързи дори да пиша.