2018/04/10

сякаш съм направена от корабни въжета
през грубите ръце на псуващите, плюещите, оскотели от рома моряци
които правят от стомаха ми моряшки възел
и в стягането му забравят че пипат живо нещо
изсекват се. презрително ми се усмихват
хилят се насреща ми с прогнилите си предни зъби
присмиват се на женския ми плач
а аз увисвам върху себе си. обесена на този възел
напомняш ми на тях. не знам дали нямаш
нежност в ръцете си.
или тялото ми е твърде конопено
то запомни - формата на моряшкия възел


2018/03/17

Когато аз си тръгвам

Когато аз си тръгвам, съм винаги с хубава рокля (те, тези рокли в гардероба ми за това са). Ти можеш да си мислиш, че си отиваш от мен, но ти можеш да си го мислиш, защото аз ти го позволявам. Аз отдавна вече съм си отишла от теб.
Когато аз си тръгвам, то е след като съм си тръгнала вече. От жени, от които искам всичко, най обичам да си тръгвам. Защото отдавна съм прежалила всичкото.
Аз искам (лицето ти сутрин, дъха ти в косата си, каквото не можеш да кажеш, да знам езика на очите ти, саксия на прозореца, полата ми на пода ти, и твоите съботни следобеди, и да съм мислите в главата ти, и още малко). И съм готова да го нямам.
-Какво искаш да ти се случи с мен?
Искам теб, що за въпрос. Но вече съм си отишла, преди да попиташ. Преди да съм си дала да те искам до себе си, аз вече съм изплакала всички седмици, в които ще ми липсваш.
Аз вече знам на кои въпроси няма да ти отговоря. Къде няма да ти дам да стигнеш. Как ще си прибера обратно нежностите.
Това, което можеше - колекция от разни неслучили се работи. Представям си ги само по веднъж, за да няма към какво да се връщам. Да утоля нездравото си любопитство. И после забрявам, че (не) е било.
 

2018/01/27

Едно безверие, две безверия...

Знам, че беше наранена и те беше страх, но нямаше право, нямаше право да ми прехвърляш цинизма си.
Можеше поне да ме излъжеш, тогава на онази пейка, можеше да ми кажеш, че тя е любовта на живота ти, че цял живот си чакала нея, че душата ти е разпознала нейната, че изведнъж всичко има смисъл като пъзел, който се е подредил, защото си я срещнала.
"Приятно". Било ти "приятно" с нея. Това ли е всичко, на което мога да се надявам - че някой ден ще ми е приятно с някого?
И знам, че ти не вярваш, поне твърдиш, че не вярваш в онази любов, която те кара да си мислиш, че цялата шибана вселена се е подреждала в продължение на четиринайсет милиарда години, за да се срещнете.
Но нямаше никакво право да чупиш моята вяра в нея.
Само като си помисля. За всички безсмислени отношения, които съм имала, след теб. За начина, по който мисля за връзките, за чувствата, за хората, откакто ми се случи ти.
Омръзна ми, омръзна ми, толкова съм изморена да няма смисъл. Да се събуждам до някоя, която харесвам, с която ми е приятно. Защото вярвам, че това е най-многото, което мога да имам. Че другото не съществува. И няма смисъл да чакам и да се надявам на нещо, което не съществува.
Не ми се беше случвало такова нещо до сега. Да, имало е хора, които не са споделяли интереса ми. Имало е хора, с които нещата не са се получавали, меко казано. Но никога, никога до сега не бях спирала да вярвам.
Докато ти, с твоя цинизъм, с твоето огорчение, с всичките ти разочарования и страхове не ми прехвърли някакъв вирус, някаква ужасна зараза. Съжалявам. Ужасно съжалявам, че някой някога е разбил прекрасното ти малко сърчице и те е накарал да повярваш, че любовта е нещо ужасно, което боли, и няма на какво да се надяваш. Но какво право имаше да ми го причиняваш на мен?
Когато се разделях с А., си обещах, че никога повече няма да бъда в нещо дори далечно напомнящо на тези отношения, че по-скоро бих била сама, отколкото с човек, който не ме кара да си мисля някакви налудничави неща за луната и звездите...
yet here I am.
И знам, знам, че не е толкова просто, че чувствата не са или "тя е любовта на живота ми", или "не изпитвам нищо към нея", но съм толкова изморена от сивите зони и не мога да се отърся от този страх, който ти отключи, че това е максимумът ми, всичко, на което съм способна, и всичко, което мога да очаквам. Да ми е "много приятно". 

2017/11/10

2017 so far

Целите и стремежите ми стават все по-малко конкретни. Новогодишните ми обещания - все по-абстрактни. Затова и напредъкът ми е трудно измерим и някак си недефиниран.
Уча се да прощавам и сигурно цял живот ще се уча. Забавното на това, да си поставиш за цел "да простиш", е, че първо трябва да осъзнаеш и да признаеш пред себе си, че си обидена и наранена - а да си обидена и наранена значи да имаш чувства, значи да си човек, значи да си уязвима. Някой би си помислил, че да си уязвима пред самата себе си е по-лесно. Само че да си уязвима пред себе си е всъщност първата и най-трудна за преодоляване преграда пред това да си уязвима пред друг. И така - откривам наранявания, които съм крила и от мен самата, за да не трябва да изживявам болката, казвала съм си, че "няма нищо" и съм махвала с ръка, разсейвала съм се с какво ли не, отказвала съм да призная и отбележа травмата. И сега изравям всички тези неща, изпод пластовете "всичко е наред" и "добре съм, наистина" и... прощавам. Отново и отново. Колкото и когато се налага. И откривам, че за да простиш, трябва да изпиташ състрадание. Разбиране. Загриженост. Не онова презрително "отношението на еди-кой-си към теб е отражение на вътрешното му състояние" или "подмини и забрави, кармата ще си свърши работата". Наранените хора нараняват хора, но напоследък откривам каква огромна свобода е да се поставиш на мястото на другия, да разбереш, да приемеш. Да нямаш самонадеяността да си мислиш, че в подобни обстоятелства би постъпила иначе. Да се откажеш от химерата на някакво морално превъзходство. Тогава можеш да започнеш да прощаваш на хората - за щяло и нещяло. И малко по малко... да стигнеш и до себе си.
Уча се да отпускам контрола. Да правя разлика между нещата, които зависят, и нещата, които не зависят от мен. И понякога дори когато мога да променя нещо, да избера да не го направя. За да се науча да приемам. Да се доверя на Вселената. Да намеря красотата в нещата, които са. Да се оттеглям от онзи вътрешен монолог, който рисува катастрофични картини на бъдещето и оплаква всичко, което "би трябвало да е", и всичко, което "няма да бъде" (ха! сякаш мога да знам), и просто да го наблюдавам отстрани. Има една много хубава книга на Байрон Кейти, "Да обичаш това, което е". В крайна сметка, всичко се свежда до това: животът е. И толкоз. Защо пък да трябва да имаш собствен апартамент/кола/повече пари/повече приятели/по-любящи родители/човек до себе си? Защо да не можем да приемем това, което е. Това, което сме. Гледам се в огледалото гола всеки път преди да си взема душ и вместо да мразя целулита си, се уча да ми е безразличен като паркираните по тротоарите коли и всичко друго, което виждам, знам, че е там, но не обръщам внимание. Малко по малко нещата спират да са "на всяка цена". Да, ще ям повече зеленчуци и няма да закусвам с бисквити, но ако целулитът ми си остане с мен завинаги, така да бъде.
Ще се отдам и на следващата жена в живота си така, сякаш ще продължава вечно, дори да знам, че не е тя жената и някоя от нас в някакъв момент ще си тръгне.
И ако продължавам да се колебая, просто ще си дам една година почивка и няма да запиша магистратура веднага - и няма да си посипвам главата с пепел за това, че съм се отклонила от "плана".
Уча се да съм по-гъвкава. Да приемам това, което идва, което никога не е било в плановете, което не мога да си обясня защо се случва, което за миг закрива по-голямата картина. Понякога се изненадвам от себе си - оказва се, че не искам това, което съм била убедена, че ще ме направи щастлива, че имам нужда от нещо, от което винаги съм се страхувала, или че ме радва нещо, което най-малко съм очаквала. Казвам си, че ценя нещо, че държа на него... и в следващия момент то няма значение за мен. Затова все по-малко си позволявам да правя планове, списъци, изчисления. Започвам да разбирам, че важното е как се чувствам, а не всички до безумие конкретни обстоятелства и причини. И че понякога начинът, по който се чувствам, не е начинът, по който се предполага, че би следвало да се чувствам.
Когато имам нужда от горещ шоколад, си правя горещ шоколад и оставям "работата" за по-късно. Когато не мога да пиша, просто не пиша. Когато съм тъжна, съм тъжна. Когато не знам какво искам, си позволявам да не знам. Когато не ми се ходи на лекции, не ходя. Когато ми се плаче, плача където и да съм. Когато съм щастлива, се самозабравям от щастие и нищо друго не правя, освен да щастливея.
Без "трябва" се чувствам по-свободна. Без угризения, че правя нещо и не правя нещо друго.
Уча се да съм търпелива. Знам, че няма още утре да открия смисъла на всичко. И знам, че няма още утре да съм научила всичко, за което са ми дадени хиляди животи да науча.
Най-вече се уча да обичам. "Това, което е", както гласи заглавието на онази книга. Хората - такива, каквито са. Себе си - такава, каквато съм. Обстоятелствата в живота ми - такива, каквито са. Всичко непредвидено - така, както дойде. И в крайна сметка, мисля, че не търся щастието... но на моменти по пътя към каквото и да е това, към което вървя, успявам и да съм щастлива. И на моменти дори когато не съм щастлива някак си пак съм... щастлива. Защото си позволявам да не съм. И това е адски освобождаващо.     

2017/09/06

Недей да лъжеш себе си поне

Първият път, в който някой те накара да се почувстваш зле. Може да не разбереш веднага защо. Може да нямаш отговор какво точно в отношението му те кара да се чувстваш така. Може да не намериш веднага по-конкретни думи за това усещане. Да го назовеш просто "зле". Но му повярвай. Повярвай му и не изчаквай да "видиш и другата страна". Не си измисляй хиляди оправдания и потенциални обстоятелства. По-късно може би ще разбереш точно какво не е било наред, но засега просто вярвай на това усещане.
Това не значи, че е лош човек. Започваш да си въобразяваш всякакви сценарии - може би, ако просто я беше повече грижа за теб, щеше да съобрази и да постъпи по друг начин. Може би нямаш право да й "държиш сметка", а вместо това да изчакаш да й станеш по-близка, за да имаш основание да очакваш отношението, което очакваш. Може би по-натам, когато... Bullshit.
Това не значи, че е лош човек - знаеш ли, аз не вярвам в "лоши хора". Но вярвам, че начинът, по който някой се държи с теб от самото начало, от първия ден, в който си му никой и никакъв, е начинът, по който ще се държи с теб винаги. Е начинът, по който винаги ще те кара да се чувстваш.
Сякаш нещо просто не е наред. Не е нужно да знаеш какво. Не е нужно да можеш да го посочиш с пръст и да кажеш "ето това е, тя е такава и такава, държи се еди-как си". Няма нужда да обвиняваш, също колкото няма нужда и да оправдаваш. Ако нещо просто не е наред, значи не е наред и толкоз. Имай смелостта да го приемеш.
Не се залъгвай, че ако някой държеше повече на теб, щеше да се отнася по различен начин и още е "твърде рано" да очакваш това отношение; че трябва едва ли не да си го спечелиш и заслужиш. Много често първите ни впечатления за хората са правилни. Когато не сме си създали още тази история в главата си за това кои са и какво ги движи. Когато не сме успели още да подложим на детайлен анализ всичките им поведения, за да сглобим един психологически профил, на който всъщност нямаме право.
Спомням си първия път, в който реших да пренебрегна интуицията си, защото ставаше въпрос за теб и исках да продължа да те искам. И после отново, и отново - малки лъжи, които си повтарях, малки оправдания, с които оневинявах теб и дълбаех кратери в кожата си. Аз нямам нужда да си друга, за да те обичам - обичам те каквато си; но имам нужда да си друга, за да искам да бъда с теб. Беше ми много трудно да го приема.
Особено е някак си усещането да обичаш някого, но да не искаш да сте заедно. Да осъзнаваш, че не е добра за теб. В началото си казваш, че може би ще се промени. Но ти толкова я обичаш, как би посмяла дори да поискаш да е различна. Тогава си казваш, че би се научила да живееш с това, че ако има някога "ние", то "ние" заедно ще се справим с грапавостите и ръбовете си, ще се научим да не се нараняваме взаимно. Но това е като да стъпваш по яйчени черупки всеки ден, всеки път, през цялото време. Аз не искам да стъпвам по яйчени черупки. Не бих искала и ти да го правиш. С когото и да си, когато и да е. А то е твой избор, в крайна сметка, ти може и да искаш, не знам.
Аз обаче знам с какво не бих се примирила. След всичко, което съм преживяла, по-скоро бих била сама, отколкото в отношения, които не са изцяло и напълно това, което искам да бъдат. А когато от самото начало подозираш, че някой ще те нарани... да, би могло това е гласът на недоверието ти, на страха ти, на целия ти предишен опит. Но ако нещо се случи веднъж и после се повтори, и после се превърне в ясно различим модел, и после не можеш да намериш повече оправдания, не търси. Много често Вселената ни предпазва от неща, които сме си мислели, че искаме, от неща, които сме си мислели, че са правилни за нас. Като първо ни показва, че всъщност не са това, което сме искали и после - ако продължим да лъжем себе си - просто ги отдалечава от нас.
Идиличната картина на нашата може-би-някога така хармонична, така дълбока и истинска връзка - аз никога нямаше да имам това с теб. И продължавах да си затварям очите за всички причини, които не ми бяха удобни.
Но още мога да го имам с някого. Всичко, което съм си представяла, че сме способни да си дадем. Аз исках човека, който донякъде си въобразявах, че би могла да бъдеш с мен. Това не беше честно, извинявай.
Не ми е трудно да видя защо съм се влюбила в теб. За пръв път със сигурност знам, че не съм си измислила всичко добро и красиво, което съм видяла. Но знам също и че с него вървят неща, които не бих могла да понеса, а не е честно да искам да променям.
Затова ми е лесно да те обичам with nothing attached. Дори и най-малкото изискване, дори и най-дребната неистина. Без пиедестал. И без да те искам в живота си. Без да искам от теб да ми направиш място в своя. Затова, и защото съм изморена да искам. Понякога е толкова хубаво да получаваш неща, които не ти е хрумвало дори да поискаш. От хора, които са щастливи просто да ти ги дадат.