2017/11/10

2017 so far

Целите и стремежите ми стават все по-малко конкретни. Новогодишните ми обещания - все по-абстрактни. Затова и напредъкът ми е трудно измерим и някак си недефиниран.
Уча се да прощавам и сигурно цял живот ще се уча. Забавното на това, да си поставиш за цел "да простиш", е, че първо трябва да осъзнаеш и да признаеш пред себе си, че си обидена и наранена - а да си обидена и наранена значи да имаш чувства, значи да си човек, значи да си уязвима. Някой би си помислил, че да си уязвима пред самата себе си е по-лесно. Само че да си уязвима пред себе си е всъщност първата и най-трудна за преодоляване преграда пред това да си уязвима пред друг. И така - откривам наранявания, които съм крила и от мен самата, за да не трябва да изживявам болката, казвала съм си, че "няма нищо" и съм махвала с ръка, разсейвала съм се с какво ли не, отказвала съм да призная и отбележа травмата. И сега изравям всички тези неща, изпод пластовете "всичко е наред" и "добре съм, наистина" и... прощавам. Отново и отново. Колкото и когато се налага. И откривам, че за да простиш, трябва да изпиташ състрадание. Разбиране. Загриженост. Не онова презрително "отношението на еди-кой-си към теб е отражение на вътрешното му състояние" или "подмини и забрави, кармата ще си свърши работата". Наранените хора нараняват хора, но напоследък откривам каква огромна свобода е да се поставиш на мястото на другия, да разбереш, да приемеш. Да нямаш самонадеяността да си мислиш, че в подобни обстоятелства би постъпила иначе. Да се откажеш от химерата на някакво морално превъзходство. Тогава можеш да започнеш да прощаваш на хората - за щяло и нещяло. И малко по малко... да стигнеш и до себе си.
Уча се да отпускам контрола. Да правя разлика между нещата, които зависят, и нещата, които не зависят от мен. И понякога дори когато мога да променя нещо, да избера да не го направя. За да се науча да приемам. Да се доверя на Вселената. Да намеря красотата в нещата, които са. Да се оттеглям от онзи вътрешен монолог, който рисува катастрофични картини на бъдещето и оплаква всичко, което "би трябвало да е", и всичко, което "няма да бъде" (ха! сякаш мога да знам), и просто да го наблюдавам отстрани. Има една много хубава книга на Байрон Кейти, "Да обичаш това, което е". В крайна сметка, всичко се свежда до това: животът е. И толкоз. Защо пък да трябва да имаш собствен апартамент/кола/повече пари/повече приятели/по-любящи родители/човек до себе си? Защо да не можем да приемем това, което е. Това, което сме. Гледам се в огледалото гола всеки път преди да си взема душ и вместо да мразя целулита си, се уча да ми е безразличен като паркираните по тротоарите коли и всичко друго, което виждам, знам, че е там, но не обръщам внимание. Малко по малко нещата спират да са "на всяка цена". Да, ще ям повече зеленчуци и няма да закусвам с бисквити, но ако целулитът ми си остане с мен завинаги, така да бъде.
Ще се отдам и на следващата жена в живота си така, сякаш ще продължава вечно, дори да знам, че не е тя жената и някоя от нас в някакъв момент ще си тръгне.
И ако продължавам да се колебая, просто ще си дам една година почивка и няма да запиша магистратура веднага - и няма да си посипвам главата с пепел за това, че съм се отклонила от "плана".
Уча се да съм по-гъвкава. Да приемам това, което идва, което никога не е било в плановете, което не мога да си обясня защо се случва, което за миг закрива по-голямата картина. Понякога се изненадвам от себе си - оказва се, че не искам това, което съм била убедена, че ще ме направи щастлива, че имам нужда от нещо, от което винаги съм се страхувала, или че ме радва нещо, което най-малко съм очаквала. Казвам си, че ценя нещо, че държа на него... и в следващия момент то няма значение за мен. Затова все по-малко си позволявам да правя планове, списъци, изчисления. Започвам да разбирам, че важното е как се чувствам, а не всички до безумие конкретни обстоятелства и причини. И че понякога начинът, по който се чувствам, не е начинът, по който се предполага, че би следвало да се чувствам.
Когато имам нужда от горещ шоколад, си правя горещ шоколад и оставям "работата" за по-късно. Когато не мога да пиша, просто не пиша. Когато съм тъжна, съм тъжна. Когато не знам какво искам, си позволявам да не знам. Когато не ми се ходи на лекции, не ходя. Когато ми се плаче, плача където и да съм. Когато съм щастлива, се самозабравям от щастие и нищо друго не правя, освен да щастливея.
Без "трябва" се чувствам по-свободна. Без угризения, че правя нещо и не правя нещо друго.
Уча се да съм търпелива. Знам, че няма още утре да открия смисъла на всичко. И знам, че няма още утре да съм научила всичко, за което са ми дадени хиляди животи да науча.
Най-вече се уча да обичам. "Това, което е", както гласи заглавието на онази книга. Хората - такива, каквито са. Себе си - такава, каквато съм. Обстоятелствата в живота ми - такива, каквито са. Всичко непредвидено - така, както дойде. И в крайна сметка, мисля, че не търся щастието... но на моменти по пътя към каквото и да е това, към което вървя, успявам и да съм щастлива. И на моменти дори когато не съм щастлива някак си пак съм... щастлива. Защото си позволявам да не съм. И това е адски освобождаващо.     

2017/09/06

Недей да лъжеш себе си поне

Първият път, в който някой те накара да се почувстваш зле. Може да не разбереш веднага защо. Може да нямаш отговор какво точно в отношението му те кара да се чувстваш така. Може да не намериш веднага по-конкретни думи за това усещане. Да го назовеш просто "зле". Но му повярвай. Повярвай му и не изчаквай да "видиш и другата страна". Не си измисляй хиляди оправдания и потенциални обстоятелства. По-късно може би ще разбереш точно какво не е било наред, но засега просто вярвай на това усещане.
Това не значи, че е лош човек. Започваш да си въобразяваш всякакви сценарии - може би, ако просто я беше повече грижа за теб, щеше да съобрази и да постъпи по друг начин. Може би нямаш право да й "държиш сметка", а вместо това да изчакаш да й станеш по-близка, за да имаш основание да очакваш отношението, което очакваш. Може би по-натам, когато... Bullshit.
Това не значи, че е лош човек - знаеш ли, аз не вярвам в "лоши хора". Но вярвам, че начинът, по който някой се държи с теб от самото начало, от първия ден, в който си му никой и никакъв, е начинът, по който ще се държи с теб винаги. Е начинът, по който винаги ще те кара да се чувстваш.
Сякаш нещо просто не е наред. Не е нужно да знаеш какво. Не е нужно да можеш да го посочиш с пръст и да кажеш "ето това е, тя е такава и такава, държи се еди-как си". Няма нужда да обвиняваш, също колкото няма нужда и да оправдаваш. Ако нещо просто не е наред, значи не е наред и толкоз. Имай смелостта да го приемеш.
Не се залъгвай, че ако някой държеше повече на теб, щеше да се отнася по различен начин и още е "твърде рано" да очакваш това отношение; че трябва едва ли не да си го спечелиш и заслужиш. Много често първите ни впечатления за хората са правилни. Когато не сме си създали още тази история в главата си за това кои са и какво ги движи. Когато не сме успели още да подложим на детайлен анализ всичките им поведения, за да сглобим един психологически профил, на който всъщност нямаме право.
Спомням си първия път, в който реших да пренебрегна интуицията си, защото ставаше въпрос за теб и исках да продължа да те искам. И после отново, и отново - малки лъжи, които си повтарях, малки оправдания, с които оневинявах теб и дълбаех кратери в кожата си. Аз нямам нужда да си друга, за да те обичам - обичам те каквато си; но имам нужда да си друга, за да искам да бъда с теб. Беше ми много трудно да го приема.
Особено е някак си усещането да обичаш някого, но да не искаш да сте заедно. Да осъзнаваш, че не е добра за теб. В началото си казваш, че може би ще се промени. Но ти толкова я обичаш, как би посмяла дори да поискаш да е различна. Тогава си казваш, че би се научила да живееш с това, че ако има някога "ние", то "ние" заедно ще се справим с грапавостите и ръбовете си, ще се научим да не се нараняваме взаимно. Но това е като да стъпваш по яйчени черупки всеки ден, всеки път, през цялото време. Аз не искам да стъпвам по яйчени черупки. Не бих искала и ти да го правиш. С когото и да си, когато и да е. А то е твой избор, в крайна сметка, ти може и да искаш, не знам.
Аз обаче знам с какво не бих се примирила. След всичко, което съм преживяла, по-скоро бих била сама, отколкото в отношения, които не са изцяло и напълно това, което искам да бъдат. А когато от самото начало подозираш, че някой ще те нарани... да, би могло това е гласът на недоверието ти, на страха ти, на целия ти предишен опит. Но ако нещо се случи веднъж и после се повтори, и после се превърне в ясно различим модел, и после не можеш да намериш повече оправдания, не търси. Много често Вселената ни предпазва от неща, които сме си мислели, че искаме, от неща, които сме си мислели, че са правилни за нас. Като първо ни показва, че всъщност не са това, което сме искали и после - ако продължим да лъжем себе си - просто ги отдалечава от нас.
Идиличната картина на нашата може-би-някога така хармонична, така дълбока и истинска връзка - аз никога нямаше да имам това с теб. И продължавах да си затварям очите за всички причини, които не ми бяха удобни.
Но още мога да го имам с някого. Всичко, което съм си представяла, че сме способни да си дадем. Аз исках човека, който донякъде си въобразявах, че би могла да бъдеш с мен. Това не беше честно, извинявай.
Не ми е трудно да видя защо съм се влюбила в теб. За пръв път със сигурност знам, че не съм си измислила всичко добро и красиво, което съм видяла. Но знам също и че с него вървят неща, които не бих могла да понеса, а не е честно да искам да променям.
Затова ми е лесно да те обичам with nothing attached. Дори и най-малкото изискване, дори и най-дребната неистина. Без пиедестал. И без да те искам в живота си. Без да искам от теб да ми направиш място в своя. Затова, и защото съм изморена да искам. Понякога е толкова хубаво да получаваш неща, които не ти е хрумвало дори да поискаш. От хора, които са щастливи просто да ти ги дадат.        

2017/08/29

Life's Supposed to Be Easy

Нека те въведа в ситуацията: бившето гадже на моя близка приятелка ми блокира съобщенията във Фейсбук, защото имам наглостта да не му отговарям, докато се чудя как да спра да рева и да се вдигна от пода, за да свърша някаква работа (обстоятелства, които съм му щрихирала най-общо, защото знам, че е обидчив и ще вземе да приеме мълчанието ми лично). И докато й се оплаквам и псувам хората, които живеят с нагласата, че всички са им длъжни, си преглеждам "приятелите", за да го намеря тоя и да го блокирам и аз от своя страна (оказа се, че не мога да го one up-на - блокирането е много едностранчив процес). Та, преглеждам си аз "приятелите" и откривам, че друга моя някога много близка приятелка ме е "разприятелила" покрай един спор, в който бях така зла да й посоча, че тонът й е неуважителен и съвсем ненужно груб. Става ми някак тъжно за кратко.
Когато някой ти е бил толкова близък и толкова скъп толкова дълго, няма как да не ти стане болно, че може с такава лекота да те нагруби, а после да те изтрие от живота си. Но после си давам сметка, че в края на краищата всичко е за добро - хората, които вече не принадлежат в живота ти, сами си тръгват от него и така отварят място за други. Напоследък много си мисля за това, покрай всичко, което ми се случва. Когато някой не fit-ва там, където ти се иска, то е, защото това "място" принадлежи на друг. И когато се разминаваме с някого по един или друг начин, колкото и болезнено да е понякога, винаги има причина за това, винаги има по-голям смисъл. Не е нужно да го разбереш веднага - просто да се довериш.
Затова, пореви си. Полежи си на пода. Потръшкай се малко. Но никога, никога, никога недей да изискваш от някого нещо, което се дава доброволно и "просто така". Любов, внимание, уважение, загриженост, интерес, страст, лоялност, откритост, доверие - всичко това са неща, които някой ти дава просто защото. И няма смисъл да ги изискваш. Няма смисъл да се опитваш да ги изтръгнеш от някого - това е емоционалният еквивалент на изнасилване.
Няма нужда да се бориш за място в живота на човек, който те иска там - той сам ще направи място за теб. И по тоя повод искам да кажа на всички девойки, които се оплакват, че вече няма романтика и мъжете не ги "преследват" - очаквате да потече вода от пясъка. Отношенията ни с хората трябва да са лесни и всъщност могат да бъдат, ако спрем да се бутаме там, където не сме желани. На моята колежка, която се тормози, че мъжете, които си харесва, не я ухажват, искам да кажа: за всеки, когото се налага винаги да търсиш първа, има по един, който си мечтае да му се случиш точно ти.
Преди пет години преживявах първата си тежка любовна драма и си мислех, че "ако не е тя, никоя няма да е", когато в живота ми от нищото се появи жена, която в един от разговорите ни с цялата си сериозност ме попита "Къде си била през целия ми живот?". Това не е от историите "и заживели щастливо", но идва да покаже, че за всеки, който не ни намира за толкова безценни и незаменими, колкото ни се иска, има по един човек, който цял живот си е мечтал за нас, докато ние сме се питали какво не ни е наред.
Така че, на всичките си приятели, с които вече не сме приятели, на всички жени, които не са искали да се будят до мен сутрин след сутрин, до края на живота ни, благодаря ви. Благодаря, че отваряте място в живота ми за хора, които искат да са тук; благодаря, че отваряте място в собствения си живот за хора, които наистина принадлежат в него.  

2017/07/31

Избори

Избирам да не те обичам. Избирам да не ме е грижа дали ще те видя; да не посягам да те докосна, когато си близо; избирам да не те търся; избирам да забравя, че имам телефона ти; избирам да се направя на разсеяна за присъствието ти. Избирам да ходя по места, където няма да те срещна. Избирам да не говоря за теб с приятелите си. Всеки ден избирам да не си задавам въпроси: "какво, ако...", "ами ако някой ден...", "как би изглеждал животът ни...". Избирам да пропускам името ти покрай ушите си; избирам да не ме интересува къде си; избирам да правя всякакви други неща, каквото и да е, само не и да мисля за теб. Избирам да живея сякаш те няма в живота ми.
Но не мога да избера да не ме е грижа за теб. Не зависи от мен дали блясакът в очите ти ме прави щастлива. Не мога да избера да не се радвам, когато ти видя усмивката. Не мога да премахна оперативно, не мога да изрежа от себе си цялата нежност, която изпитвам към теб. Не мога да се накарам да ми е безразлично дали си добре. Не мога с безскрупулна безпощадност да задуша копнежа си, когато си уморена, да те прилаская, когато си разстроена, да те утеша.
Избирам да забравя, че ми липсваш, избирам да не те търся в другите, избирам да не си припомням твои думи, когато всички места и хора ги извикват в паметта ми, избирам да съм удобно несхватлива, избирам да тълкувам в твоя полза постъпките ти, избирам да си мисля как ние с теб не правим смисъл, избирам да си те представям как крещиш в истерия след някой спор... и в тези моменти пак ме е грижа за теб. Пак виждам същото човешко същество, което искам да прегърна, да приема, да оставя... на мира. Като пословичната птица на свобода. През ум не би ми минало да те затворя.
Бъди си каквато си. Добра, лоша, искрена, неискрена, отговорна и безотговорна, щастлива, нещастна дори, обичаща ме или не - няма значение. Аз не бих могла да живея със себе си, ако исках да те променя. Ако исках да те заставя да бъдеш някоя друга, да изпитваш нещо различно от това, което изпитваш.
Избирам да не те обичам, защото не мога да ти вярвам. Защото не мога да разчитам на теб, защото не мога да се отпусна и да се доверя, че ще направиш това, което си казала. Защото думата ти не значи нищо. Защото аз и ти наистина не правим смисъл.
Избирам да не те обичам, защото ти не си човекът, когото искам до себе си в трудни моменти. Защото ти не си някой, с когото мога за малко да спра да съм силна. Защото не мога да вярвам, че няма да си безхаберна със сърцето ми.
Избирам да не те обичам, но точно в този ми избор има толкова много любов, че почти не боли да го направя. Избирам да видя всички причини да не мога да бъда сигурна в теб, всичко, което след време би ме побъркало, всичко, което не бих могла да понеса. И някъде там, в напрежението между всички тези части, си ти, просто ти и аз просто те приемам и пускам.

2017/06/20

Weirdo

Няма да спра да съм странна. Никога не съм се имала за такава, никога не ми беше хрумвало, че вижданията ми, мечтите ми, идеите ми, вкусовете ми, начинът, по който (искам да) живея, книгите, които чета, начинът, по който общувам с хора... или каквото и да било в мен е "странно". Никога не си бях представяла каква силна реакция могат да предизвикат всички тези неща у другите. Е, за някои е ясно - излизам с жени, не държа да имам деца, не ям месо, не взимам хапчета за щяло и нещяло, и явно съм откачалка, щом ходя при психотерапевт от време на време, а да не започваме изобщо с политическите ми възгледи, защото те са по-страшни от всичко до тук изброено.
Но дори не си бях представяла например, че някой може да има проблем с вкуса ми за филми. Че може да изляза "странна" само защото искам бели стени и тъмен паркет. Че съм някакво чудовище, понеже не обичам да се виждам с хора, с които няма какво да си кажа. Че имам твърде много скъсани дънки. Или че някой изобщо би си позволил да ми дава акъл какво да работя (трябва към нещо по-доходоносно да се насоча, ама що не съм записала финанси, а де?!).
Уел... явно съм особнячка. Не обичам да ми дават съвети, защото знам какво искам и знам как да го постигна. Ако не ти звъня и не ти пиша, то е защото не искам - не че не те харесвам, просто нямам нужда от присъствието ти. Ходя сама на разни места, защото не ми трябва компания. Ако някой е в живота ми, значи е специален. Нямам място за хора, които не са. И за разни "неща" нямам място: нямам място да си мълча, когато имам категорично мнение, нямам място за хора, които ми държат неуважителен тон, нямам място да съм търпелива към нечие постоянно критикарство, нямам място да пренебрегвам себе си, да се замислям дали не смущавам и безпокоя някого със съществуването си, нямам място да убеждавам някого, че заслужавам времето, вниманието и привързаността му, нямам място да се безпокоя за всяка дребна грешчица, която направя, и за всеки момент, в който червилото ми е леко размазано, обувките ми са напрашени и вероятно имам спанак в зъбите. Нямам място за нищо, което няма да ми липсва. Като роклите, които никога не съм обличала, и токчетата, на които не мога да ходя. Като месото, което не обичам, колкото и да им бърка на някои хора в здравето (да, мамо, от седмици не съм яла и яйца).
Защото вместо това имам място, време и сили за много други неща. Неща, които допринасят за качеството на живота ми. И ако в някакъв момент настояваш да направя място за многобройните ти изисквания към мен и да започна да се съобразявам с тях, значи мястото ти не е в живота ми, след като явно не ти пука за качеството му.
Защото всяко малко нещо е от значение. Как и с кого ще си прекарваш времето е най-важното решение в живота ти, защото това време е животът ти. Така че, мили ми човеко, който четеш това в момента, не си прекарвай времето в излишни опити да оправдаеш правото си да живееш по начин, който те прави щастлив, и да харесваш нещата, които харесваш, и да настояваш до Бога четката ти за зъби да е люляково лилава, защото тъпата четка също е важна, по дяволите, и не, не е дребнаво да ти пука за малките неща, с които се заобикаляш. Хората, които заслужават да бъдат част от живота ти, ще уважават теб, ще уважават щастието ти, ще уважават изборите ти и няма и да им хрумне дори да поставят под въпрос всичко, което си.
Това ми е поредното навременно напомняне, аз всъщност ги знам всичките тези неща. И всеки път все по-бързо режа хора, на които не им е мястото в живота ми по една или друга причина, и все по-малко се обяснявам какво и защо правя. Смятам да продължавам да си бъда странна, каквото и изобщо да значи това. Един ден искам да мога да кажа, че съм била всичко, което съм дошла тук да бъда, защото съм имала смелостта да съм "странна" и да не правя компромиси със себе си в името на нечие спокойствие... било то и собственото ми.