2017/07/31

Избори

Избирам да не те обичам. Избирам да не ме е грижа дали ще те видя; да не посягам да те докосна, когато си близо; избирам да не те търся; избирам да забравя, че имам телефона ти; избирам да се направя на разсеяна за присъствието ти. Избирам да ходя по места, където няма да те срещна. Избирам да не говоря за теб с приятелите си. Всеки ден избирам да не си задавам въпроси: "какво, ако...", "ами ако някой ден...", "как би изглеждал животът ни...". Избирам да пропускам името ти покрай ушите си; избирам да не ме интересува къде си; избирам да правя всякакви други неща, каквото и да е, само не и да мисля за теб. Избирам да живея сякаш те няма в живота ми.
Но не мога да избера да не ме е грижа за теб. Не зависи от мен дали блясакът в очите ти ме прави щастлива. Не мога да избера да не се радвам, когато ти видя усмивката. Не мога да премахна оперативно, не мога да изрежа от себе си цялата нежност, която изпитвам към теб. Не мога да се накарам да ми е безразлично дали си добре. Не мога с безскрупулната безпощадност да задуша копнежа си, когато си уморена, да те прилаская, когато си разстроена, да те утеша.
Избирам да забравя, че ми липсваш, избирам да не те търся в другите, избирам да не си припомням твои думи, когато всички места и хора ги извикват в паметта ми, избирам да съм удобно несхватлива, избирам да тълкувам в твоя полза постъпките ти, избирам да си мисля как ние с теб не правим смисъл, избирам да си те представям как крещиш в истерия след някой спор... и в тези моменти пак ме е грижа за теб. Пак виждам същото човешко същество, което искам да прегърна, да приема, да оставя... на мира. Като пословичната птица на свобода. През ум не би ми минало да те затворя.
Бъди си каквато си. Добра, лоша, искрена, неискрена, отговорна и безотговорна, щастлива, нещастна дори, обичаща ме или не - няма значение. Аз не бих могла да живея със себе си, ако исках да те променя. Ако исках да те заставя да бъдеш някоя друга, да изпитваш нещо различно от това, което изпитваш.
Избирам да не те обичам, защото не мога да ти вярвам. Защото не мога да разчитам на теб, защото не мога да се отпусна и да се доверя, че ще направиш това, което си казала. Защото думата ти не значи нищо. Защото аз и ти наистина не правим смисъл.
Избирам да не те обичам, защото ти не си човекът, когото искам до себе си в трудни моменти. Защото ти не си някой, с когото мога за малко да спра да съм силна. Защото не мога да вярвам, че няма да си безхаберна със сърцето ми.
Избирам да не те обичам, но точно в този ми избор има толкова много любов, че почти не боли да го направя. Избирам да видя всички причини да не мога да бъда сигурна в теб, всичко, което след време би ме побъркало, всичко, което не бих могла да понеса. И някъде там, в напрежението между всички тези части, си ти, просто ти и аз просто те приемам и пускам.

2017/06/20

Weirdo

Няма да спра да съм странна. Никога не съм се имала за такава, никога не ми беше хрумвало, че вижданията ми, мечтите ми, идеите ми, вкусовете ми, начинът, по който (искам да) живея, книгите, които чета, начинът, по който общувам с хора... или каквото и да било в мен е "странно". Никога не си бях представяла каква силна реакция могат да предизвикат всички тези неща у другите. Е, за някои е ясно - излизам с жени, не държа да имам деца, не ям месо, не взимам хапчета за щяло и нещяло, и явно съм откачалка, щом ходя при психотерапевт от време на време, а да не започваме изобщо с политическите ми възгледи, защото те са по-страшни от всичко до тук изброено.
Но дори не си бях представяла например, че някой може да има проблем с вкуса ми за филми. Че може да изляза "странна" само защото искам бели стени и тъмен паркет. Че съм някакво чудовище, понеже не обичам да се виждам с хора, с които няма какво да си кажа. Че имам твърде много скъсани дънки. Или че някой изобщо би си позволил да ми дава акъл какво да работя (трябва към нещо по-доходоносно да се насоча, ама що не съм записала финанси, а де?!).
Уел... явно съм особнячка. Не обичам да ми дават съвети, защото знам какво искам и знам как да го постигна. Ако не ти звъня и не ти пиша, то е защото не искам - не че не те харесвам, просто нямам нужда от присъствието ти. Ходя сама на разни места, защото не ми трябва компания. Ако някой е в живота ми, значи е специален. Нямам място за хора, които не са. И за разни "неща" нямам място: нямам място да си мълча, когато имам категорично мнение, нямам място за хора, които ми държат неуважителен тон, нямам място да съм търпелива към нечие постоянно критикарство, нямам място да пренебрегвам себе си, да се замислям дали не смущавам и безпокоя някого със съществуването си, нямам място да убеждавам някого, че заслужавам времето, вниманието и привързаността му, нямам място да се безпокоя за всяка дребна грешчица, която направя, и за всеки момент, в който червилото ми е леко размазано, обувките ми са напрашени и вероятно имам спанак в зъбите. Нямам място за нищо, което няма да ми липсва. Като роклите, които никога не съм обличала, и токчетата, на които не мога да ходя. Като месото, което не обичам, колкото и да им бърка на някои хора в здравето (да, мамо, от седмици не съм яла и яйца).
Защото вместо това имам място, време и сили за много други неща. Неща, които допринасят за качеството на живота ми. И ако в някакъв момент настояваш да направя място за многобройните ти изисквания към мен и да започна да се съобразявам с тях, значи мястото ти не е в живота ми, след като явно не ти пука за качеството му.
Защото всяко малко нещо е от значение. Как и с кого ще си прекарваш времето е най-важното решение в живота ти, защото това време е животът ти. Така че, мили ми човеко, който четеш това в момента, не си прекарвай времето в излишни опити да оправдаеш правото си да живееш по начин, който те прави щастлив, и да харесваш нещата, които харесваш, и да настояваш до Бога четката ти за зъби да е люляково лилава, защото тъпата четка също е важна, по дяволите, и не, не е дребнаво да ти пука за малките неща, с които се заобикаляш. Хората, които заслужават да бъдат част от живота ти, ще уважават теб, ще уважават щастието ти, ще уважават изборите ти и няма и да им хрумне дори да поставят под въпрос всичко, което си.
Това ми е поредното навременно напомняне, аз всъщност ги знам всичките тези неща. И всеки път все по-бързо режа хора, на които не им е мястото в живота ми по една или друга причина, и все по-малко се обяснявам какво и защо правя. Смятам да продължавам да си бъда странна, каквото и изобщо да значи това. Един ден искам да мога да кажа, че съм била всичко, което съм дошла тук да бъда, защото съм имала смелостта да съм "странна" и да не правя компромиси със себе си в името на нечие спокойствие... било то и собственото ми.    

2017/05/15

Не се вкопчвайте в децата си

Напоследък изглежда всички, които следя в социалните мрежи, са бременни. Отнема ми известно време да реагирам по начина, по който се очаква, т.е. да се зарадвам за тях и прекрасния период, който ги очаква... и все пак е по-добре от преди. Преди ми ставаше лошо и изпитвах смъртен страх, само като видех бременна жена на улицата. Мислех си, "горката, тя не го знае още, но животът й приключва - до тук с всички други радости, с кариера, пътувания, време за себе си, край със сексуалния й живот такъв, какъвто го помни, край и с романтиката в романтичните й отношения, ако не и край с тях самите - децата са такъв стрес за една връзка, а като се разделят, и тя остане самотна майка... ужас!". Изобщо, представях си най-лошия възможен сценарий, оплаквах я, оплаквах и себе си в една хипотетична подобна ситуация, кръстех се и се благодарях на Бога, че не съм на нейно място.
И няма да лъжа, все още ме е страх от майчинството. Но напоследък като че ли съм започнала да допускам идеята... евентуално, може би, в далечното бъдеще. С всички уговорки, че това няма да измести останалите важни неща в живота ми, които му придават усещане за смисъл и стойност, и цел, и радост; че в нито един момент след първите три-четири месеца няма да си стоя закрепостена вкъщи, съществуваща само и единствено през детето си и неговите належащи биологични и емоционални потребности; че ще продължа да бъда преди всичко човек, индивид, а не просто нечия майка. 
Но какво чета в коментарите под всеки подобен пост? Че майчинството е най-хубавото, най-смисленото, най-струващото си нещо в живота, венец на щастието, на способността за съзидателние, на всички радости в живота и въобще... не си завършена, осмислена и реализирана, ако не го направиш. Сега, тук е моментът да отбележа, че обожавам деца и намирам отглеждането им и като цяло общуването с тях за много смислено и обогатяващо преживяване. Но не всеки има нужда от точно такъв тип опит в живота си, той не е незаменим и ми се струва обидно схващането, че едва ли не нищо друго на тоя свят не може да те научи на това, на което едно дете може. 
Това, което ме ужасява, е идеята да се вкопча в детето си, да имам само детето си, да го превърна в свой смисъл и най-голяма радост, в център на съществуването си. По същия начин, по който вярвам, че романтичните отношения са нещо прекрасно и ценно, но да нямам нищо извън партньора си, нищо друго, сравнимо по усещане за смисъл и щастие, ме плаши. Защото това значи да се откажа от себе си. На мястото на "себе си" да сложа "майка" или "партньор в живота". И ако някога загубя едно от двете, и вече няма "себе си", на което да се опра, какво ще правя? 
Животът е толкова красив, светът е толкова голям, и толкова много мога да направя за хората. Да се затворя само в една или няколко роли, да се радвам само на едно или няколко неща, ми се струва такова чудовищно ограничение. Има толкова неща, които си струва да видиш, да усетиш, да изживееш, и толкова много, в което да вложиш любовта си - как би могъл някой да каже, че да си майка е най-хубавото от всичко? 
Може би хората, които го правят, жените, които не могат да видят живота си без деца и не могат да си представят да нямат и да не съжаляват за това, имат такава отчаяна нужда някой да ги обича и да се нуждае от тях, че са готови сами да го създадат. И после, когато няма вече "себе си", а само "мама", така се вкопчват в децата си като най-ценен източник на обич и като най-важна своя идентичност, че тези малки създания нямат шанса дори да се почувстват отделни личности, да бъдат самостоятелни и свободни от очакванията да носят пълна отговорност за чуждото щастие. 
Не искам това да съм аз. Ако някога имам деца, не искам да ги задушавам. А ако нямам, знам, че животът ми няма да е празен без тях. Ако нещо поне съм научила до сега, то е, че трябва да можеш да си се представиш щастлива и без нещата, които искаш, преди да обещаеш на някого "до теб съм". Защото не можеш да си "до" някого, от когото си зависима. Не можеш да обичаш пълноценно някого, от когото зависят щастието ти, равновесието ти, смисълът ти - защото не можеш да го пуснеш, не можеш да го оставиш просто да бъде, да прави изборите си, да е щастлив без теб, да е далеч от теб. Винаги ще искаш да го контролираш и моделираш по вкуса си, нали щастието и себестойността ти зависят от поведението му. Винаги нещо в него ще "одобряваш" и "неодобряваш"... а обичта няма нищо общо с одобрението; нищо общо с това да си съгласна с някого; нищо общо с твоята преценка какво би следвало да му носи щастие. 
Затова, бъди някоя, преди да бъдеш нечия - нечия дъщеря, приятелка, партньорка, майка... 

2017/04/19

Честността е най-добрата политика

Много са ми смешни някои девойки, като започнат да обясняват как "вече няма мъже", вече жените преследват мъжете, а не обратното, мъжете не си правели труда да ги ухажват и разбира се, за всичко това феминизмът е виновен. Скъпи, девойки, спрете да ги "преследвате" тия мъже. Човек, когото трябва да убеждаваш и кандардисваш, не е човек, който иска да бъде с теб. Любовта е взаимност. Другото е... някаква форма на самоизтезание. Или опит да придадеш смисъл на живота си, защото не вярваш, че си завършена и достатъчна, ако не накараш, не заставиш, не принудиш някого да те обича. Пресладвайки го. Чакайки го. "Ухажвайки" го. Докато всъщност можеш да правиш толкова по-смислени неща с времето си. И да не превръщаш живота си в чакане някой да се появи и да те обикне, спечели и направи щастлива. Обикни се и се прави щастлива сама. И после, ако някой се появи в живота ти, още по-добре. Но този някой няма да се появи и да ти свали звездите само защото си се тръшнала колко празен е животът ти без мъж до теб, който да те ухажва, докато ти въртиш очи и повтаряш "ама не, моля ти се, аз... такова...". 
И феминизмът не ти е виновен за това. Феминизмът насърчава към максимална искреност и директност в отношенията между хората - "не" значи не, "да" значи да. Ама не е интересно. Ама няма драма. Няма интрижка, няма какво да му се чудиш, да му интерпретираш половинчатите изказвания, да се измъчваш от някакви недомлъвки, да се правиш на интересна и да се дърпаш, да го впечатляваш и да се бориш за вниманието му. Някак "постно" е едва ли не. What you see is what you get. Имаш интерес, показваш го недвусмислено. Не получаваш интерес отсреща, тръгваш си. И си спестяваш толкова време така. Един живот имаш все пак и той е за да си щастлива. Не за да вехнеш над Messenger и да умуваш дали не ти пише защото просто чувствата му към теб са твърде силни и се е уплашил или го е страх от отхвърляне и чака ти да му пишеш и да го увещаваш, че е безопасно да се влюби. 
Няма такива работи. Или искаш смислена връзка, или искаш да ти е "интересно" (т.е. драма). Ако искаш смислена връзка, тя означава откритост. Още от първия ден. Имаш чувства - показваш ги, нямаш чувства - заявяваш го ясно и категорично. А какво се случва от другата страна, не можеш да гадаеш... И все пак липсата на ясни индикации за интерес говори по-скоро за липсата на такъв. Човек, който иска да е с теб, ще се постарае да разбереш за това. 
Простичко е. Или по-скоро би могло да бъде. Ако спрем да се страхуваме от емоциите си и от това да ги изразяваме открито. Защо нямаш проблем да напсуваш някого, но ти е толкова трудно да покажеш на човека, когото харесваш, че го харесваш? Толкова ли е "смотано" да си този, който прави първата крачка, който казва "така стоят нещата, пък ти както искаш"? Според мен даже е смело. Ама какво, като някой ще те отхвърли? Ми, хубаво, ще си поревеш малко и животът продължава. 
Ама, неее, ти искаш да си специална и някой да ти сваля звезди. И не, че не го "заслужаваш"... просто забравяш, че за да ти сваля звезди някой, трябва да има сериозна мотивация да го направи. Не всяко момче, което ти стане симпатично някога, ще ти пише поеми и ще ти подарява цветя. И това не те прави по-малко специална. 
Put your big girl panties on и си направи едно преосмисляне на разбиранията и житейските избори. Защо те привличат мъже, които не проявяват интерес към теб или не са достатъчно сигурни в чувствата си? Защо имаш нужда от определен тип отношение, какво ти дава то и как се чувстваш, когато не го получаваш? И всъщност наистина ли имаш нужда от това, или си мислиш, че би следвало да го получаваш, защото "така се прави"? 
Всъщност... знаеш ли, прави каквото си искаш. Ако ти е по-удобно да си нещастна, недоволна и да се оплакваш, продължавай по същия начин. Щастливи хора обаче има и те не живеят в "друг" свят, при "други" обстоятелства... просто нагласата им към нещата е различна.     

2017/04/15

Good Enough

Уча се да ми е "достатъчно". Да се обръщам назад и да си казвам, че днес нещо е "по-добре". Че се грижа по-добре за себе си, че си обръщам повече внимание, че се вслушвам по-добре в тялото си, в емоциите си, в интуицията си.
Уча се да спра да изисквам от себе си съвършенство. С бездушната жестокост, с която го правех преди. Уча се да съм по-мека към себе си, по-нежна, по-приемаща, допускаща, прощаваща.
Уча се къде е границата между необходимостта да оправдая и заслужа съществуването си и преследването на цели. Защото никога нищо няма да е "достатъчно", ако не разбера - дълбоко в себе си, - че аз съм достатъчна. Че заслужавам щастие сега - не след две дипломи, два килограма надолу, ако маникюрът ми е перфектен и постигна просветление.
Уча се, че имам стойност. Без-у-слов-но. Уча се и да съм търпелива. Защото е нормално да не съм научила всичко това все още. Хубавото е, че нямам крайни срокове.
Уча се, че животът има смисъл. Има смисъл, независимо дали съм "бездействала" цял ден вкъщи, или съм написала книга. Понеже се уча да не съизмервам значимостта си и смисъла на живота си с продуктивност за единица време. Или това колко съм прочела, какви оценки получавам, кой ме харесва или не ме и дали, спрямо другите, съм там, където "би трябвало" да съм в този момент от живота си... или по-напред (няма "достатъчно", когато чувството ти за значимост зависи от това).
Изхвърлям от речника си "би трябвало". И изобщо сравненията с другите. Моят път си е мой. И мога да се дразня на нечия перфектна очна линия и да си мисля "тая друга работа няма ли си", но от това по-хубава за себе си няма да стана. Докато не проумея, че съм достатъчна - такава, каквато съм. (С накъдрената очна линия.)
Но е окей да не съм там все още. Понякога забравям откъде съм тръгнала и какъв огромен напредък са за мен "дребните" неща: да изям една салата, вместо бисквити; да се разходя пеша; да разтребя вкъщи; да усетя застоялия въздух и да отворя прозореца; да направя нещо, което не знам как се прави, без да се паникьосам хиляди пъти; да поканя някого да излезем; да натисна "изпрати" без да съм прочитала отново и отново имейла... Всички тези неща, които приемам за даденост, а всъщност са белег на огромно развитие - в мисленето ми, в самоусещането ми, в начина, по който се отнасям към себе си.
На 11 се режех с джобно ножче и се молех за смелостта да натисна повече... или за поне една причина да не го правя. Днес се храня предимно балансирано, разхождам се до вкъщи, танцувам, правя йога, понякога тичам, позволявам си да си почивам, когато съм уморена, казвам "не" (понякога все още колебливо) на хора, които злоупотребяват с времето и помощта ми, подлагам на анализ всички вярвания, които ми пречат, и се уча да говоря за чувствата си, да заявявам себе си и да приемам всичко като ценен урок; имам надежда за бъдещето, че ме очакват все по-хубави неща, че ще разбирам сама себе си все по-добре... с две думи, имам доверие на процеса. И не бързам да си ходя.
И на теб, който четеш този пост, искам да кажа: започни с "малките" неща и не се наказвай, ако не "успееш" от първия път. Предефинирай "успех" - успех е дори когато само се осмелиш на нещо, което преди не би; успех е, ако научиш нещо ново; успех е, ако видиш нещата от друга перспектива или в по-голяма дълбочина; понякога успех е по-рядко да правиш неща, които ти вредят - две цигари, вместо десет, едно кафе, вместо пет, един час по-малко пред компютъра, един ден без телефон, петък вечер без алкохол - каквото и да е. Забележи го, оцени го, сравни го с мястото, откъдето започна. Потупай се по гърба.