2017/05/15

Не се вкопчвайте в децата си

Напоследък изглежда всички, които следя в социалните мрежи, са бременни. Отнема ми известно време да реагирам по начина, по който се очаква, т.е. да се зарадвам за тях и прекрасния период, който ги очаква... и все пак е по-добре от преди. Преди ми ставаше лошо и изпитвах смъртен страх, само като видех бременна жена на улицата. Мислех си, "горката, тя не го знае още, но животът й приключва - до тук с всички други радости, с кариера, пътувания, време за себе си, край със сексуалния й живот такъв, какъвто го помни, край и с романтиката в романтичните й отношения, ако не и край с тях самите - децата са такъв стрес за една връзка, а като се разделят, и тя остане самотна майка... ужас!". Изобщо, представях си най-лошия възможен сценарий, оплаквах я, оплаквах и себе си в една хипотетична подобна ситуация, кръстех се и се благодарях на Бога, че не съм на нейно място.
И няма да лъжа, все още ме е страх от майчинството. Но напоследък като че ли съм започнала да допускам идеята... евентуално, може би, в далечното бъдеще. С всички уговорки, че това няма да измести останалите важни неща в живота ми, които му придават усещане за смисъл и стойност, и цел, и радост; че в нито един момент след първите три-четири месеца няма да си стоя закрепостена вкъщи, съществуваща само и единствено през детето си и неговите належащи биологични и емоционални потребности; че ще продължа да бъда преди всичко човек, индивид, а не просто нечия майка. 
Но какво чета в коментарите под всеки подобен пост? Че майчинството е най-хубавото, най-смисленото, най-струващото си нещо в живота, венец на щастието, на способността за съзидателние, на всички радости в живота и въобще... не си завършена, осмислена и реализирана, ако не го направиш. Сега, тук е моментът да отбележа, че обожавам деца и намирам отглеждането им и като цяло общуването с тях за много смислено и обогатяващо преживяване. Но не всеки има нужда от точно такъв тип опит в живота си, той не е незаменим и ми се струва обидно схващането, че едва ли не нищо друго на тоя свят не може да те научи на това, на което едно дете може. 
Това, което ме ужасява, е идеята да се вкопча в детето си, да имам само детето си, да го превърна в свой смисъл и най-голяма радост, в център на съществуването си. По същия начин, по който вярвам, че романтичните отношения са нещо прекрасно и ценно, но да нямам нищо извън партньора си, нищо друго, сравнимо по усещане за смисъл и щастие, ме плаши. Защото това значи да се откажа от себе си. На мястото на "себе си" да сложа "майка" или "партньор в живота". И ако някога загубя едно от двете, и вече няма "себе си", на което да се опра, какво ще правя? 
Животът е толкова красив, светът е толкова голям, и толкова много мога да направя за хората. Да се затворя само в една или няколко роли, да се радвам само на едно или няколко неща, ми се струва такова чудовищно ограничение. Има толкова неща, които си струва да видиш, да усетиш, да изживееш, и толкова много, в което да вложиш любовта си - как би могъл някой да каже, че да си майка е най-хубавото от всичко? 
Може би хората, които го правят, жените, които не могат да видят живота си без деца и не могат да си представят да нямат и да не съжаляват за това, имат такава отчаяна нужда някой да ги обича и да се нуждае от тях, че са готови сами да го създадат. И после, когато няма вече "себе си", а само "мама", така се вкопчват в децата си като най-ценен източник на обич и като най-важна своя идентичност, че тези малки създания нямат шанса дори да се почувстват отделни личности, да бъдат самостоятелни и свободни от очакванията да носят пълна отговорност за чуждото щастие. 
Не искам това да съм аз. Ако някога имам деца, не искам да ги задушавам. А ако нямам, знам, че животът ми няма да е празен без тях. Ако нещо поне съм научила до сега, то е, че трябва да можеш да си се представиш щастлива и без нещата, които искаш, преди да обещаеш на някого "до теб съм". Защото не можеш да си "до" някого, от когото си зависима. Не можеш да обичаш пълноценно някого, от когото зависят щастието ти, равновесието ти, смисълът ти - защото не можеш да го пуснеш, не можеш да го оставиш просто да бъде, да прави изборите си, да е щастлив без теб, да е далеч от теб. Винаги ще искаш да го контролираш и моделираш по вкуса си, нали щастието и себестойността ти зависят от поведението му. Винаги нещо в него ще "одобряваш" и "неодобряваш"... а обичта няма нищо общо с одобрението; нищо общо с това да си съгласна с някого; нищо общо с твоята преценка какво би следвало да му носи щастие. 
Затова, бъди някоя, преди да бъдеш нечия - нечия дъщеря, приятелка, партньорка, майка... 

2017/04/19

Честността е най-добрата политика

Много са ми смешни някои девойки, като започнат да обясняват как "вече няма мъже", вече жените преследват мъжете, а не обратното, мъжете не си правели труда да ги ухажват и разбира се, за всичко това феминизмът е виновен. Скъпи, девойки, спрете да ги "преследвате" тия мъже. Човек, когото трябва да убеждаваш и кандардисваш, не е човек, който иска да бъде с теб. Любовта е взаимност. Другото е... някаква форма на самоизтезание. Или опит да придадеш смисъл на живота си, защото не вярваш, че си завършена и достатъчна, ако не накараш, не заставиш, не принудиш някого да те обича. Пресладвайки го. Чакайки го. "Ухажвайки" го. Докато всъщност можеш да правиш толкова по-смислени неща с времето си. И да не превръщаш живота си в чакане някой да се появи и да те обикне, спечели и направи щастлива. Обикни се и се прави щастлива сама. И после, ако някой се появи в живота ти, още по-добре. Но този някой няма да се появи и да ти свали звездите само защото си се тръшнала колко празен е животът ти без мъж до теб, който да те ухажва, докато ти въртиш очи и повтаряш "ама не, моля ти се, аз... такова...". 
И феминизмът не ти е виновен за това. Феминизмът насърчава към максимална искреност и директност в отношенията между хората - "не" значи не, "да" значи да. Ама не е интересно. Ама няма драма. Няма интрижка, няма какво да му се чудиш, да му интерпретираш половинчатите изказвания, да се измъчваш от някакви недомлъвки, да се правиш на интересна и да се дърпаш, да го впечатляваш и да се бориш за вниманието му. Някак "постно" е едва ли не. What you see is what you get. Имаш интерес, показваш го недвусмислено. Не получаваш интерес отсреща, тръгваш си. И си спестяваш толкова време така. Един живот имаш все пак и той е за да си щастлива. Не за да вехнеш над Messenger и да умуваш дали не ти пише защото просто чувствата му към теб са твърде силни и се е уплашил или го е страх от отхвърляне и чака ти да му пишеш и да го увещаваш, че е безопасно да се влюби. 
Няма такива работи. Или искаш смислена връзка, или искаш да ти е "интересно" (т.е. драма). Ако искаш смислена връзка, тя означава откритост. Още от първия ден. Имаш чувства - показваш ги, нямаш чувства - заявяваш го ясно и категорично. А какво се случва от другата страна, не можеш да гадаеш... И все пак липсата на ясни индикации за интерес говори по-скоро за липсата на такъв. Човек, който иска да е с теб, ще се постарае да разбереш за това. 
Простичко е. Или по-скоро би могло да бъде. Ако спрем да се страхуваме от емоциите си и от това да ги изразяваме открито. Защо нямаш проблем да напсуваш някого, но ти е толкова трудно да покажеш на човека, когото харесваш, че го харесваш? Толкова ли е "смотано" да си този, който прави първата крачка, който казва "така стоят нещата, пък ти както искаш"? Според мен даже е смело. Ама какво, като някой ще те отхвърли? Ми, хубаво, ще си поревеш малко и животът продължава. 
Ама, неее, ти искаш да си специална и някой да ти сваля звезди. И не, че не го "заслужаваш"... просто забравяш, че за да ти сваля звезди някой, трябва да има сериозна мотивация да го направи. Не всяко момче, което ти стане симпатично някога, ще ти пише поеми и ще ти подарява цветя. И това не те прави по-малко специална. 
Put your big girl panties on и си направи едно преосмисляне на разбиранията и житейските избори. Защо те привличат мъже, които не проявяват интерес към теб или не са достатъчно сигурни в чувствата си? Защо имаш нужда от определен тип отношение, какво ти дава то и как се чувстваш, когато не го получаваш? И всъщност наистина ли имаш нужда от това, или си мислиш, че би следвало да го получаваш, защото "така се прави"? 
Всъщност... знаеш ли, прави каквото си искаш. Ако ти е по-удобно да си нещастна, недоволна и да се оплакваш, продължавай по същия начин. Щастливи хора обаче има и те не живеят в "друг" свят, при "други" обстоятелства... просто нагласата им към нещата е различна.     

2017/04/15

Good Enough

Уча се да ми е "достатъчно". Да се обръщам назад и да си казвам, че днес нещо е "по-добре". Че се грижа по-добре за себе си, че си обръщам повече внимание, че се вслушвам по-добре в тялото си, в емоциите си, в интуицията си.
Уча се да спра да изисквам от себе си съвършенство. С бездушната жестокост, с която го правех преди. Уча се да съм по-мека към себе си, по-нежна, по-приемаща, допускаща, прощаваща.
Уча се къде е границата между необходимостта да оправдая и заслужа съществуването си и преследването на цели. Защото никога нищо няма да е "достатъчно", ако не разбера - дълбоко в себе си, - че аз съм достатъчна. Че заслужавам щастие сега - не след две дипломи, два килограма надолу, ако маникюрът ми е перфектен и постигна просветление.
Уча се, че имам стойност. Без-у-слов-но. Уча се и да съм търпелива. Защото е нормално да не съм научила всичко това все още. Хубавото е, че нямам крайни срокове.
Уча се, че животът има смисъл. Има смисъл, независимо дали съм "бездействала" цял ден вкъщи, или съм написала книга. Понеже се уча да не съизмервам значимостта си и смисъла на живота си с продуктивност за единица време. Или това колко съм прочела, какви оценки получавам, кой ме харесва или не ме и дали, спрямо другите, съм там, където "би трябвало" да съм в този момент от живота си... или по-напред (няма "достатъчно", когато чувството ти за значимост зависи от това).
Изхвърлям от речника си "би трябвало". И изобщо сравненията с другите. Моят път си е мой. И мога да се дразня на нечия перфектна очна линия и да си мисля "тая друга работа няма ли си", но от това по-хубава за себе си няма да стана. Докато не проумея, че съм достатъчна - такава, каквато съм. (С накъдрената очна линия.)
Но е окей да не съм там все още. Понякога забравям откъде съм тръгнала и какъв огромен напредък са за мен "дребните" неща: да изям една салата, вместо бисквити; да се разходя пеша; да разтребя вкъщи; да усетя застоялия въздух и да отворя прозореца; да направя нещо, което не знам как се прави, без да се паникьосам хиляди пъти; да поканя някого да излезем; да натисна "изпрати" без да съм прочитала отново и отново имейла... Всички тези неща, които приемам за даденост, а всъщност са белег на огромно развитие - в мисленето ми, в самоусещането ми, в начина, по който се отнасям към себе си.
На 11 се режех с джобно ножче и се молех за смелостта да натисна повече... или за поне една причина да не го правя. Днес се храня предимно балансирано, разхождам се до вкъщи, танцувам, правя йога, понякога тичам, позволявам си да си почивам, когато съм уморена, казвам "не" (понякога все още колебливо) на хора, които злоупотребяват с времето и помощта ми, подлагам на анализ всички вярвания, които ми пречат, и се уча да говоря за чувствата си, да заявявам себе си и да приемам всичко като ценен урок; имам надежда за бъдещето, че ме очакват все по-хубави неща, че ще разбирам сама себе си все по-добре... с две думи, имам доверие на процеса. И не бързам да си ходя.
И на теб, който четеш този пост, искам да кажа: започни с "малките" неща и не се наказвай, ако не "успееш" от първия път. Предефинирай "успех" - успех е дори когато само се осмелиш на нещо, което преди не би; успех е, ако научиш нещо ново; успех е, ако видиш нещата от друга перспектива или в по-голяма дълбочина; понякога успех е по-рядко да правиш неща, които ти вредят - две цигари, вместо десет, едно кафе, вместо пет, един час по-малко пред компютъра, един ден без телефон, петък вечер без алкохол - каквото и да е. Забележи го, оцени го, сравни го с мястото, откъдето започна. Потупай се по гърба.  

2017/04/10

Тва е щот Меркурий ми е в близнаци

Колко много мразя да говоря. В момента, в който думите ми напуснат контекста на вътрешния ми свят, те вече не отразяват "мен", те вече не ми принадлежат. Те са само фрагмент и подлежат на интерпретация. От хора, които не ме познават, от хора, които не целят да ме разберат, от хора, които няма да ми зададат поясняващи въпроси, от хора, които ще си извадят генерални заключения за мен на базата на отделни реплики. С две думи - хора, които ги вълнувам дотолкова, доколкото да ме поставят в съответната графа.
Все по-внимателно претеглям всяка дума и все повече мълча. Усещам как ми се изплъзва - контролът над интерпретацията. Ядосвам се на хората, на прибързаните им отсъждания. Иначе много ме бива да давам акъл как трябва да "отпуснем контрола". Да казваме каквото имаме да кажем. Да се показваме в целия си шизофреничен спектър дори когато това създава противоречия у другите, дори когато създава противоречия у нас. Да допускаме хората до себе си и тоест да им даваме свободата да не ни разбират, да ни тълкуват погрешно.
Все по-често се хващам да казвам "не, нямах това предвид". И да настоявам да бъда "правилно" разбрана. И или мълча, или се впускам в безкрайни монолози, в които се опитвам да артикулирам за пред другите неща, които аз нямам нужда да бъдат облечени в думи и ако имах избор, бих предавала телепатично като усещания.
Мисля, че затова се влюбих в теб. Заради това, че няма нужда да си довършвам изреченията. Не мога да съм убедена, че наистина ме разбираш, че възприемаш мислите ми такива, каквито се зараждат в мен, че в пространството между двете ни те не претърпяват внезапна промяна. Но поне ми създаваш усещането, че ме разбираш. Сякаш в мен има частички, които са същите при теб, като идентични парченца от пъзел, и думите са просто някаква условност.
Все пак си мисля, че съм се объркала. Не вярвам да си ме заблудила нарочно. Но и не вярвам наистина да ме разбираш така добре, както си мисля понякога. Самоизлъгъла съм се. Но аз не вярвам в случайности.
Понякога се чудя фактите изобщо имат ли значение. Ако ме караш да се чувствам така, може би това е важното, а не какво действително се случва в главата ти. Защото всичко е с причина, убедена съм. Срещнала съм те, за да разбера какво ми е наистина важно, къде са ми приоритетите. Как искам да се чувствам с някого. И колко безполезни и неинформативни са голите житейски факти. Като какво е учила, с какво се занимава, каква музика слуша - всичките тези лексиконни глупости, чрез които си мислим, че можем да опознаем хората. Та, сигурно това е бил смисълът да те срещна. Излиза, че не съм си загубила времето. Макар и да загубих онова неясно изплъзващо се очакване, сякаш някъде там имаш дом, където е възможно да се прибереш някой ден.
Остава да се науча да допускам хората до себе си. А като че ли сега, когато знам какво е да се чувстваш разбрана, неразбирането ми е още по-тясно, още по-болезнено изискващо, отхвърлящо, самотно. Но трябва да им позволя да ме интерпретират през себе си. Не правя ли и аз същото с теб?
Нямам никаква гаранция, че си такава, каквато те виждам... с цялата условност на това. Че дори само моментите от теб, на които съм ставала свидетел, са такива, каквито аз съм си помислила, че са. И бих прекарала живота си в отделяне на фантазията си от действителността, ако приемем, че вярвам, че действителност съществува. Но да не изпадаме в излишен солипсизъм.
Бих те превърнала в най-задълбоченото си изследване. Мога цял живот да потвърждавам или отхвърлям хипотезите си за теб.
Но изглежда, че ролята ти в живота ми не е такава. И аз май съм готова да се доверя на Вселената. Омръзна ми да става по трудния начин. Твърде изморена съм вече.
Изморена съм и да се пазя от погрешните интерпретации. Изморена съм да си подбирам излишно думите, да си претеглям изреченията и да повтарям, че "нямах това предвид". Така че, май и за това ще съм готова скоро. Да пусна теб или, добре, представата си за теб, да пусна и контрола над образа си пред външния свят. Претенциите си за монопол над смисъла.
Може би, в крайна сметка, наистина ти трябва цял живот, за да опознаеш някого. След като ти трябва цял живот, за да опознаеш себе си. И който реши, че знае коя съм след две-три разменени реплики, е свободен да си мисли каквото си иска. Прав им път на хората с отговори.

2017/03/12

Never Asked for Your Opinion

Изглеждаш ми като човек с мнение. Но не бързай да се ласкаеш, защото нямам предвид международната политическа ситуация... или пиесите на Чехов. 
Струва ми се, че имаш мнение за мен. Та, ако някога се чудиш защо те отбягвам... 
Хората знаят разни неща за мен по две причини: по стечение на обстоятелствата или защото са ми спечелили доверието. Ако е първото - нямаш право на мнение. Не конкретизирам, не навлизам в подробности, не споделям наляво-надясно всички нюанси на отношението си към живота, всичките си мнения и мисли, вярванията си под и между пластовете ирония или искреност. Следователно не ме познаваш. И значи нямаш право на мнение. 
Не знам що за наглост е обаче да ми даваш съвети. Да настояваш, че знаеш какво е добро за мен. Да имаш мнение за живота ми и как го живея. Да спориш с решенията ми. Да ме убеждаваш, предупреждаваш, да се опитваш да ми помагаш, когато не съм искала помощ. Да се изненадваш на мнението, което съм изразила, или на нещо, което съм направила, сякаш ме познаваш и изведнъж се държа "не като себе си". 
Ако поведението ми противоречи на представата ти за мен, отговорността категорично не е моя. Аз не се задължавам да отговарям на очакванията ти, да съм тъждествена с интерпретацията ти... или дори да съм тъждествена сама на себе си от преди пет минути. 
Затормозява ме това очакване да съм последователна и монолитна. Ако вчера съм казала, че мразя шоколад, не пречи днес да изям два. Ако вчера съм била сериозна и отговорна, не можеш да ми държиш сметка, че днес съм инфантилна и се лигавя. Ако преди десет минути съм била уверена и силна, а изведнъж ме е страх да изляза навън, не значи, че съм се преструвала. 
Изморяват ме генералните изводи на хората. Закъсняла съм веднъж и значи не може да се разчита на мен. Загубила съм нещо от преди една година и значи в моите ръце всичко се затрива. Не ми се яде месо и значи съм вегетарианка. Веднъж ми е било приятно някой мъж да флиртува с мен и значи всеки има шанс. Отбягвам непознати и значи съм резервирана или дръпната и студена. Вярвам в свръхестественото и значи отричам науката. Не става така.
Понякога, в определени настроения, при дадени обстоятелства и с някои хора мога да съм каква ли и коя ли не. И ако с теб съм най-голямата кучка, то това не е защото някъде дълбоко в същността си аз вдействителност съм такава и просто го "крия" пред другите. 
Безкрайно уморена съм от мнението на хората. Особено когато е "положително". Извинявай, лельо Сийке, че изпсувах и следователно не съм порядъчната дама, на която давам вид понякога. И да, по принцип вярвам в брака и искам някоя неделя сутрин да има за кого да направя гофрети, но от време на време имам нужда да се събудя до някоя, която знам, че няма повече да видя. Искам "завинаги", но не мога да ти обещая. 
Това не значи, че съм непостоянна в чувствата си. Не значи, че не мога да поема ангажимент, да направя каквото съм казала или да разчиташ, че няма изцяло да си променя мнението и представите за света от днес за утре. Но ако се опитваш да ме манипулираш с личната си несигурност, за да се съобразявам с очакванията ти, не можеш да ми се сърдиш, че не искам да те допусна до себе си.