2017/09/06

Недей да лъжеш себе си поне

Първият път, в който някой те накара да се почувстваш зле. Може да не разбереш веднага защо. Може да нямаш отговор какво точно в отношението му те кара да се чувстваш така. Може да не намериш веднага по-конкретни думи за това усещане. Да го назовеш просто "зле". Но му повярвай. Повярвай му и не изчаквай да "видиш и другата страна". Не си измисляй хиляди оправдания и потенциални обстоятелства. По-късно може би ще разбереш точно какво не е било наред, но засега просто вярвай на това усещане.
Това не значи, че е лош човек. Започваш да си въобразяваш всякакви сценарии - може би, ако просто я беше повече грижа за теб, щеше да съобрази и да постъпи по друг начин. Може би нямаш право да й "държиш сметка", а вместо това да изчакаш да й станеш по-близка, за да имаш основание да очакваш отношението, което очакваш. Може би по-натам, когато... Bullshit.
Това не значи, че е лош човек - знаеш ли, аз не вярвам в "лоши хора". Но вярвам, че начинът, по който някой се държи с теб от самото начало, от първия ден, в който си му никой и никакъв, е начинът, по който ще се държи с теб винаги. Е начинът, по който винаги ще те кара да се чувстваш.
Сякаш нещо просто не е наред. Не е нужно да знаеш какво. Не е нужно да можеш да го посочиш с пръст и да кажеш "ето това е, тя е такава и такава, държи се еди-как си". Няма нужда да обвиняваш, също колкото няма нужда и да оправдаваш. Ако нещо просто не е наред, значи не е наред и толкоз. Имай смелостта да го приемеш.
Не се залъгвай, че ако някой държеше повече на теб, щеше да се отнася по различен начин и още е "твърде рано" да очакваш това отношение; че трябва едва ли не да си го спечелиш и заслужиш. Много често първите ни впечатления за хората са правилни. Когато не сме си създали още тази история в главата си за това кои са и какво ги движи. Когато не сме успели още да подложим на детайлен анализ всичките им поведения, за да сглобим един психологически профил, на който всъщност нямаме право.
Спомням си първия път, в който реших да пренебрегна интуицията си, защото ставаше въпрос за теб и исках да продължа да те искам. И после отново, и отново - малки лъжи, които си повтарях, малки оправдания, с които оневинявах теб и дълбаех кратери в кожата си. Аз нямам нужда да си друга, за да те обичам - обичам те каквато си; но имам нужда да си друга, за да искам да бъда с теб. Беше ми много трудно да го приема.
Особено е някак си усещането да обичаш някого, но да не искаш да сте заедно. Да осъзнаваш, че не е добра за теб. В началото си казваш, че може би ще се промени. Но ти толкова я обичаш, как би посмяла дори да поискаш да е различна. Тогава си казваш, че би се научила да живееш с това, че ако има някога "ние", то "ние" заедно ще се справим с грапавостите и ръбовете си, ще се научим да не се нараняваме взаимно. Но това е като да стъпваш по яйчени черупки всеки ден, всеки път, през цялото време. Аз не искам да стъпвам по яйчени черупки. Не бих искала и ти да го правиш. С когото и да си, когато и да е. А то е твой избор, в крайна сметка, ти може и да искаш, не знам.
Аз обаче знам с какво не бих се примирила. След всичко, което съм преживяла, по-скоро бих била сама, отколкото в отношения, които не са изцяло и напълно това, което искам да бъдат. А когато от самото начало подозираш, че някой ще те нарани... да, би могло това е гласът на недоверието ти, на страха ти, на целия ти предишен опит. Но ако нещо се случи веднъж и после се повтори, и после се превърне в ясно различим модел, и после не можеш да намериш повече оправдания, не търси. Много често Вселената ни предпазва от неща, които сме си мислели, че искаме, от неща, които сме си мислели, че са правилни за нас. Като първо ни показва, че всъщност не са това, което сме искали и после - ако продължим да лъжем себе си - просто ги отдалечава от нас.
Идиличната картина на нашата може-би-някога така хармонична, така дълбока и истинска връзка - аз никога нямаше да имам това с теб. И продължавах да си затварям очите за всички причини, които не ми бяха удобни.
Но още мога да го имам с някого. Всичко, което съм си представяла, че сме способни да си дадем. Аз исках човека, който донякъде си въобразявах, че би могла да бъдеш с мен. Това не беше честно, извинявай.
Не ми е трудно да видя защо съм се влюбила в теб. За пръв път със сигурност знам, че не съм си измислила всичко добро и красиво, което съм видяла. Но знам също и че с него вървят неща, които не бих могла да понеса, а не е честно да искам да променям.
Затова ми е лесно да те обичам with nothing attached. Дори и най-малкото изискване, дори и най-дребната неистина. Без пиедестал. И без да те искам в живота си. Без да искам от теб да ми направиш място в своя. Затова, и защото съм изморена да искам. Понякога е толкова хубаво да получаваш неща, които не ти е хрумвало дори да поискаш. От хора, които са щастливи просто да ти ги дадат.        

2017/08/29

Life's Supposed to Be Easy

Нека те въведа в ситуацията: бившето гадже на моя близка приятелка ми блокира съобщенията във Фейсбук, защото имам наглостта да не му отговарям, докато се чудя как да спра да рева и да се вдигна от пода, за да свърша някаква работа (обстоятелства, които съм му щрихирала най-общо, защото знам, че е обидчив и ще вземе да приеме мълчанието ми лично). И докато й се оплаквам и псувам хората, които живеят с нагласата, че всички са им длъжни, си преглеждам "приятелите", за да го намеря тоя и да го блокирам и аз от своя страна (оказа се, че не мога да го one up-на - блокирането е много едностранчив процес). Та, преглеждам си аз "приятелите" и откривам, че друга моя някога много близка приятелка ме е "разприятелила" покрай един спор, в който бях така зла да й посоча, че тонът й е неуважителен и съвсем ненужно груб. Става ми някак тъжно за кратко.
Когато някой ти е бил толкова близък и толкова скъп толкова дълго, няма как да не ти стане болно, че може с такава лекота да те нагруби, а после да те изтрие от живота си. Но после си давам сметка, че в края на краищата всичко е за добро - хората, които вече не принадлежат в живота ти, сами си тръгват от него и така отварят място за други. Напоследък много си мисля за това, покрай всичко, което ми се случва. Когато някой не fit-ва там, където ти се иска, то е, защото това "място" принадлежи на друг. И когато се разминаваме с някого по един или друг начин, колкото и болезнено да е понякога, винаги има причина за това, винаги има по-голям смисъл. Не е нужно да го разбереш веднага - просто да се довериш.
Затова, пореви си. Полежи си на пода. Потръшкай се малко. Но никога, никога, никога недей да изискваш от някого нещо, което се дава доброволно и "просто така". Любов, внимание, уважение, загриженост, интерес, страст, лоялност, откритост, доверие - всичко това са неща, които някой ти дава просто защото. И няма смисъл да ги изискваш. Няма смисъл да се опитваш да ги изтръгнеш от някого - това е емоционалният еквивалент на изнасилване.
Няма нужда да се бориш за място в живота на човек, който те иска там - той сам ще направи място за теб. И по тоя повод искам да кажа на всички девойки, които се оплакват, че вече няма романтика и мъжете не ги "преследват" - очаквате да потече вода от пясъка. Отношенията ни с хората трябва да са лесни и всъщност могат да бъдат, ако спрем да се бутаме там, където не сме желани. На моята колежка, която се тормози, че мъжете, които си харесва, не я ухажват, искам да кажа: за всеки, когото се налага винаги да търсиш първа, има по един, който си мечтае да му се случиш точно ти.
Преди пет години преживявах първата си тежка любовна драма и си мислех, че "ако не е тя, никоя няма да е", когато в живота ми от нищото се появи жена, която в един от разговорите ни с цялата си сериозност ме попита "Къде си била през целия ми живот?". Това не е от историите "и заживели щастливо", но идва да покаже, че за всеки, който не ни намира за толкова безценни и незаменими, колкото ни се иска, има по един човек, който цял живот си е мечтал за нас, докато ние сме се питали какво не ни е наред.
Така че, на всичките си приятели, с които вече не сме приятели, на всички жени, които не са искали да се будят до мен сутрин след сутрин, до края на живота ни, благодаря ви. Благодаря, че отваряте място в живота ми за хора, които искат да са тук; благодаря, че отваряте място в собствения си живот за хора, които наистина принадлежат в него.  

2017/07/31

Избори

Избирам да не те обичам. Избирам да не ме е грижа дали ще те видя; да не посягам да те докосна, когато си близо; избирам да не те търся; избирам да забравя, че имам телефона ти; избирам да се направя на разсеяна за присъствието ти. Избирам да ходя по места, където няма да те срещна. Избирам да не говоря за теб с приятелите си. Всеки ден избирам да не си задавам въпроси: "какво, ако...", "ами ако някой ден...", "как би изглеждал животът ни...". Избирам да пропускам името ти покрай ушите си; избирам да не ме интересува къде си; избирам да правя всякакви други неща, каквото и да е, само не и да мисля за теб. Избирам да живея сякаш те няма в живота ми.
Но не мога да избера да не ме е грижа за теб. Не зависи от мен дали блясакът в очите ти ме прави щастлива. Не мога да избера да не се радвам, когато ти видя усмивката. Не мога да премахна оперативно, не мога да изрежа от себе си цялата нежност, която изпитвам към теб. Не мога да се накарам да ми е безразлично дали си добре. Не мога с безскрупулна безпощадност да задуша копнежа си, когато си уморена, да те прилаская, когато си разстроена, да те утеша.
Избирам да забравя, че ми липсваш, избирам да не те търся в другите, избирам да не си припомням твои думи, когато всички места и хора ги извикват в паметта ми, избирам да съм удобно несхватлива, избирам да тълкувам в твоя полза постъпките ти, избирам да си мисля как ние с теб не правим смисъл, избирам да си те представям как крещиш в истерия след някой спор... и в тези моменти пак ме е грижа за теб. Пак виждам същото човешко същество, което искам да прегърна, да приема, да оставя... на мира. Като пословичната птица на свобода. През ум не би ми минало да те затворя.
Бъди си каквато си. Добра, лоша, искрена, неискрена, отговорна и безотговорна, щастлива, нещастна дори, обичаща ме или не - няма значение. Аз не бих могла да живея със себе си, ако исках да те променя. Ако исках да те заставя да бъдеш някоя друга, да изпитваш нещо различно от това, което изпитваш.
Избирам да не те обичам, защото не мога да ти вярвам. Защото не мога да разчитам на теб, защото не мога да се отпусна и да се доверя, че ще направиш това, което си казала. Защото думата ти не значи нищо. Защото аз и ти наистина не правим смисъл.
Избирам да не те обичам, защото ти не си човекът, когото искам до себе си в трудни моменти. Защото ти не си някой, с когото мога за малко да спра да съм силна. Защото не мога да вярвам, че няма да си безхаберна със сърцето ми.
Избирам да не те обичам, но точно в този ми избор има толкова много любов, че почти не боли да го направя. Избирам да видя всички причини да не мога да бъда сигурна в теб, всичко, което след време би ме побъркало, всичко, което не бих могла да понеса. И някъде там, в напрежението между всички тези части, си ти, просто ти и аз просто те приемам и пускам.

2017/06/20

Weirdo

Няма да спра да съм странна. Никога не съм се имала за такава, никога не ми беше хрумвало, че вижданията ми, мечтите ми, идеите ми, вкусовете ми, начинът, по който (искам да) живея, книгите, които чета, начинът, по който общувам с хора... или каквото и да било в мен е "странно". Никога не си бях представяла каква силна реакция могат да предизвикат всички тези неща у другите. Е, за някои е ясно - излизам с жени, не държа да имам деца, не ям месо, не взимам хапчета за щяло и нещяло, и явно съм откачалка, щом ходя при психотерапевт от време на време, а да не започваме изобщо с политическите ми възгледи, защото те са по-страшни от всичко до тук изброено.
Но дори не си бях представяла например, че някой може да има проблем с вкуса ми за филми. Че може да изляза "странна" само защото искам бели стени и тъмен паркет. Че съм някакво чудовище, понеже не обичам да се виждам с хора, с които няма какво да си кажа. Че имам твърде много скъсани дънки. Или че някой изобщо би си позволил да ми дава акъл какво да работя (трябва към нещо по-доходоносно да се насоча, ама що не съм записала финанси, а де?!).
Уел... явно съм особнячка. Не обичам да ми дават съвети, защото знам какво искам и знам как да го постигна. Ако не ти звъня и не ти пиша, то е защото не искам - не че не те харесвам, просто нямам нужда от присъствието ти. Ходя сама на разни места, защото не ми трябва компания. Ако някой е в живота ми, значи е специален. Нямам място за хора, които не са. И за разни "неща" нямам място: нямам място да си мълча, когато имам категорично мнение, нямам място за хора, които ми държат неуважителен тон, нямам място да съм търпелива към нечие постоянно критикарство, нямам място да пренебрегвам себе си, да се замислям дали не смущавам и безпокоя някого със съществуването си, нямам място да убеждавам някого, че заслужавам времето, вниманието и привързаността му, нямам място да се безпокоя за всяка дребна грешчица, която направя, и за всеки момент, в който червилото ми е леко размазано, обувките ми са напрашени и вероятно имам спанак в зъбите. Нямам място за нищо, което няма да ми липсва. Като роклите, които никога не съм обличала, и токчетата, на които не мога да ходя. Като месото, което не обичам, колкото и да им бърка на някои хора в здравето (да, мамо, от седмици не съм яла и яйца).
Защото вместо това имам място, време и сили за много други неща. Неща, които допринасят за качеството на живота ми. И ако в някакъв момент настояваш да направя място за многобройните ти изисквания към мен и да започна да се съобразявам с тях, значи мястото ти не е в живота ми, след като явно не ти пука за качеството му.
Защото всяко малко нещо е от значение. Как и с кого ще си прекарваш времето е най-важното решение в живота ти, защото това време е животът ти. Така че, мили ми човеко, който четеш това в момента, не си прекарвай времето в излишни опити да оправдаеш правото си да живееш по начин, който те прави щастлив, и да харесваш нещата, които харесваш, и да настояваш до Бога четката ти за зъби да е люляково лилава, защото тъпата четка също е важна, по дяволите, и не, не е дребнаво да ти пука за малките неща, с които се заобикаляш. Хората, които заслужават да бъдат част от живота ти, ще уважават теб, ще уважават щастието ти, ще уважават изборите ти и няма и да им хрумне дори да поставят под въпрос всичко, което си.
Това ми е поредното навременно напомняне, аз всъщност ги знам всичките тези неща. И всеки път все по-бързо режа хора, на които не им е мястото в живота ми по една или друга причина, и все по-малко се обяснявам какво и защо правя. Смятам да продължавам да си бъда странна, каквото и изобщо да значи това. Един ден искам да мога да кажа, че съм била всичко, което съм дошла тук да бъда, защото съм имала смелостта да съм "странна" и да не правя компромиси със себе си в името на нечие спокойствие... било то и собственото ми.    

2017/04/19

Честността е най-добрата политика

Много са ми смешни някои девойки, като започнат да обясняват как "вече няма мъже", вече жените преследват мъжете, а не обратното, мъжете не си правели труда да ги ухажват и разбира се, за всичко това феминизмът е виновен. Скъпи, девойки, спрете да ги "преследвате" тия мъже. Човек, когото трябва да убеждаваш и кандардисваш, не е човек, който иска да бъде с теб. Любовта е взаимност. Другото е... някаква форма на самоизтезание. Или опит да придадеш смисъл на живота си, защото не вярваш, че си завършена и достатъчна, ако не накараш, не заставиш, не принудиш някого да те обича. Пресладвайки го. Чакайки го. "Ухажвайки" го. Докато всъщност можеш да правиш толкова по-смислени неща с времето си. И да не превръщаш живота си в чакане някой да се появи и да те обикне, спечели и направи щастлива. Обикни се и се прави щастлива сама. И после, ако някой се появи в живота ти, още по-добре. Но този някой няма да се появи и да ти свали звездите само защото си се тръшнала колко празен е животът ти без мъж до теб, който да те ухажва, докато ти въртиш очи и повтаряш "ама не, моля ти се, аз... такова...". 
И феминизмът не ти е виновен за това. Феминизмът насърчава към максимална искреност и директност в отношенията между хората - "не" значи не, "да" значи да. Ама не е интересно. Ама няма драма. Няма интрижка, няма какво да му се чудиш, да му интерпретираш половинчатите изказвания, да се измъчваш от някакви недомлъвки, да се правиш на интересна и да се дърпаш, да го впечатляваш и да се бориш за вниманието му. Някак "постно" е едва ли не. What you see is what you get. Имаш интерес, показваш го недвусмислено. Не получаваш интерес отсреща, тръгваш си. И си спестяваш толкова време така. Един живот имаш все пак и той е за да си щастлива. Не за да вехнеш над Messenger и да умуваш дали не ти пише защото просто чувствата му към теб са твърде силни и се е уплашил или го е страх от отхвърляне и чака ти да му пишеш и да го увещаваш, че е безопасно да се влюби. 
Няма такива работи. Или искаш смислена връзка, или искаш да ти е "интересно" (т.е. драма). Ако искаш смислена връзка, тя означава откритост. Още от първия ден. Имаш чувства - показваш ги, нямаш чувства - заявяваш го ясно и категорично. А какво се случва от другата страна, не можеш да гадаеш... И все пак липсата на ясни индикации за интерес говори по-скоро за липсата на такъв. Човек, който иска да е с теб, ще се постарае да разбереш за това. 
Простичко е. Или по-скоро би могло да бъде. Ако спрем да се страхуваме от емоциите си и от това да ги изразяваме открито. Защо нямаш проблем да напсуваш някого, но ти е толкова трудно да покажеш на човека, когото харесваш, че го харесваш? Толкова ли е "смотано" да си този, който прави първата крачка, който казва "така стоят нещата, пък ти както искаш"? Според мен даже е смело. Ама какво, като някой ще те отхвърли? Ми, хубаво, ще си поревеш малко и животът продължава. 
Ама, неее, ти искаш да си специална и някой да ти сваля звезди. И не, че не го "заслужаваш"... просто забравяш, че за да ти сваля звезди някой, трябва да има сериозна мотивация да го направи. Не всяко момче, което ти стане симпатично някога, ще ти пише поеми и ще ти подарява цветя. И това не те прави по-малко специална. 
Put your big girl panties on и си направи едно преосмисляне на разбиранията и житейските избори. Защо те привличат мъже, които не проявяват интерес към теб или не са достатъчно сигурни в чувствата си? Защо имаш нужда от определен тип отношение, какво ти дава то и как се чувстваш, когато не го получаваш? И всъщност наистина ли имаш нужда от това, или си мислиш, че би следвало да го получаваш, защото "така се прави"? 
Всъщност... знаеш ли, прави каквото си искаш. Ако ти е по-удобно да си нещастна, недоволна и да се оплакваш, продължавай по същия начин. Щастливи хора обаче има и те не живеят в "друг" свят, при "други" обстоятелства... просто нагласата им към нещата е различна.